"Пир в бърлогата" - Хуан Пабло Вилялобос

"Пир в бърлогата" се чете за има-няма два часа. Това я прави от онзи тип книги, към които четящите посягат, когато са се преситили с дебели тухли. Изведнъж те обзема нуждата да прочетеш нещо бързо, да изгълташ една история наведнъж. Над тридесет са ревютата на мои приятели в Goodreads, което я прави една от най-четените и ревюирани книги в блогърските среди.

Точтли разказва. Той е още момче, но светът му е потопен в жестокост. Като син на мексикански наркобарон, всяка негова прищявка е удовлетворена (най-голямата от които е да има либийски хипопотам джудже).

Първоначалната идея на писателя е била да напише роман за сина си, в който да му покаже, че човек не може да получи всичко, което желае. В последствие обаче историята завива към палата на Точтли, където момчето не само иска, но и може да получи своя хипопотам.

Вилялобос използва детето, за да въведе небрежен тон на разказване. Чрез наивността на своя протагонист, авторът разтваря света като цвете, постепенно, без да сме съвсем сигурни къде и как живее Точтли. За истинското измерение на ужасите трябва да гадаем по детската интерпретация. От този сблъсък между невинността и кошмарното ежедневие се ражда и истинската стойност на романа.

"Едно от нещата, които съм научил от Йолкаут, е, че понякога хората не се превръщат в трупове само с един изстрел. Понякога им трябват три, а друг път - четиринайсет. Всичко зависи къде ги стреляш. Ако ги нацелиш два пъти в мозъка, няма начин да не умрат. Но можеш да ги нацелиш ако ще хиляфа пъти в косата и нищо няма да им стане, макар че ще е голям майтап да ги гледаш. Всичко това го знам от една игра, която играем двамата с Йолкаут. На въпроси и отговори. Единият казва брой куршуми в част на тялото, а другият трябва да отговори "жив", "труп" или "неясен изход".  

Харесах книгата, когато я четях. За съжаление седмица след прочита почти не си я спомням. В съзнанието ми са останали някои елементи и тонът на разказване. Трудно се запомнят книги, които не са сюжетно ориентирани и боравят с толкова пъстра палитра, както го прави "Пир в бърлогата". И все пак преживяването си заслужаваше.

Издателство:
Жанет-45

Други рецензии:
Книголандия
Книжен Жор
Read with style

"Кравата е самотно животно" - Давид Албахари

Обожавам кратки разкази. У нас за съжаление те са жестоко пренебрегвани. Поне аз не се сещам за български конкурс със солидно възнаграждение за проза в кратка форма. Все са за роман, нали това е "голямото изкуство" и други няма. Но повечето български писатели явно гледат с презрение на разказите, сякаш са някаква по-низша форма на изразяване. Разбира се, изобщо не е така. Разровете се из интернет за съвети на велики автори и ще видите едни повтарящи се думи - краткост, краткост, краткост.

 За поредицата на "Жанет-45" и Нева Мичева много се е изписало и не смятам точно аз сега да ви отварям очите. Който я знае, знае я, който не я знае, дано скоро се запознае с нея (и с Нева, и с поредицата). Изключителна преводаческа и редакторска работа, без грешки, с характерно, запомнящо се оформление. Мисля си, че както сега се ровим из антиквариатите, търсейки да запълним някоя добра поредица от комунизЪма, така и след години хората ще издирват тези книги. 

От Албахари съм чел само "Гьоц и Майер", която ми хареса поради нетипичния си подход към една непозната част от огромната трагедия, наречена Холокост. Още в нея изреченията бяха кратки, с често повтарящи се фрази, което веднага ми направи впечатление, че авторът явно пише и разкази. След кратка справка с чичко Гугъл, установих, че Албахари има около десет сборника. В предговора към настоящото издание той обяснява как са се променяли темите и идеите му. А като видях и кои са му вдъхновители (Хармс, Кортасар и Будзати!), беше излишно да чета повече обяснения и веднага захапах сборника. 

И стигаме до онова досадно изречение, което всеки казва след прочит на сборник с разкази - някои ми харесаха, други не чак толкова. Всъщност истината е, че тук повечето сякаш не ми харесаха. Нямаше я магията на Будзати, която ме държа през близо 500 стр., нямаше я неговата непринуденост, нито суровия абсурдизъм на Хармс, който усещах като дълбоко преживян. Тук повечето разкази ми се сториха като писани между другото, като слаба имитация на великите. Даже си представях как Албахари е вдигнал крака на масата, прозява се и пише следния "разказ":

От всички предмети на масата само един не е остър.

Та-дааа! Какъв шедьовър! Ходи го разбирай какво означава, ама това не е важно сега, важно е да си блъскаме главите и да хвалим автора. Честно казано това ми прилича на слаб опит за имитация на "For sale: baby shoes, never used" на Хемингуей. Само че онова изречение провокираше образи и истории, докато острите предмети върху масата не събуждат нищо в мен. Отминавам. 

Забелязах, че повечето колеги са писали, че сборникът не трябва да се разбира, а трябва да се усеща. Даже някой беше писал, че разказите не са писани, за да се запомнят. Ами, не, не го разбирам това. Честно казано, разказ, който не мога да запомня, за мен е слаб разказ. Без атмосфера, без история, без герои, просто интелектуална главоблъсканица. Възможно е и аз да бъркам, ще се радвам някой да ми отвори очите. 

Албахари има и попадения, които обаче трябваше да препрочета, за да си спомня. Не казвам, че човекът не е добър писател, просто или не е моят тип, или е писал повече с главата и по-малко със сърцето. Много харесах "Съседката" например. Ето ви го:

Посред нощ някой чука на входната врата. Майка става, отива боса в антрето, светва лампата, надзърта през шпионката, после отключва вратата и пуска съседката у нас. Тя, по бяла нощница и с мъжки чехли на краката, шепне, че съпругът й се прибрал пиян и трябвало да избяга, защото този път със сигурност видяла злото в очите му. Сестра ми и аз мълчим, притаили дъх. От съседното жилище долита гръмка песен, после звук от строшено стъкло. Майка прегръща съседката, скланя главатай на рамото си. Сестра ми казва:

- Ще се разплача. 

Без да изпуска съседката, майка се обръща към нас.

- Само да съм чула - казва - утре сутринта някой от вас двамата да ми се оплаква, че не може да стане навреме за училище.

   Изгасва лампата и затваря вратата към антрето. 

Не знам, отидете, прочетете 2-3 страници и тогава си купете книгата. Определено не е за всеки (то кое ли е). Гледам, че в Goodreads на повечето хора им е харесала, което за мен е супер странно...  

Издателство:

Жанет-45

Други рецензии:

Книжен Жор

"Събрани разкази" - Труман Капоти

Вижте, аз съм един от малкото хора, които не харесват особено "Хладнокръвно" (поне сред моите приятели, простете за превземката), но за сметка на това намирам "Закуска в Тифани" за великолепна, така че исках повече от Капоти, но по възможност в кратката форма. Наскоро излезлият сборник на издателство "Колибри", със събраните разкази на автора (абе, само на мен ли ми прави впечатление, че тази корица е стъпка в правилната посока), предостави добра възможност. 

Първият разказ "Стените са студени" е от 1943 и страшно ми напомня на Фицджералд. Млади моряци от Юга по необичайно стечение на обстоятелствата се озовават в дома на разглезена богаташка, която с отвращение гледа как й цапат персийския килим. В пристъп на яд тя се усамотява с един от тях в стаята си, където двамата провеждат кратък разговор. Стават явни непреодолимите разлики в класите. Морякът споделя, че боядисаните в зелено стени изглеждат студени. Момичето се съгласява, след което го целува и го изритва от стаята. Той е най-обикновен провинциален кретен, който никога не е виждал нищо подобно, и свят му се зави.

Съжалявам, че ви развалих финала, но обещавам, че ще го направя само за първия разказ (а и той е само няколко странички). Та споменах Фицджералд, защото отново имаме партита в богаташки къщи, които кънтят на кухо в празните души на обитателите им, имаме грубовати селяци от Юга, които обаче са искрени и проницателни, не се притесняват да говорят каквото им е на сърце. Влиянието на "Гетсби" може да се усети в много от американските писатели от втората половина на XX век и Капоти не прави изключение.

 Следват няколко разказа за Втората световна, които по-скоро се занимават с последствията от войната. Момиче се завръща от Франция без никакви пари и се опитва да продаде палтото си от норка на закостеняла приятелка, която почти не излиза от апартамента си и повтаря едни и същи клишета. Войник, болен от нервно разстройство пътува във влака и смущава красивите жени в купето със спазмите си. "Мириам" пък е страхотен разказ за духа на бездомно момиче, което преследва свикнала с комфорта си жена в Ню Йорк. Общо взето добивате представа, че Капоти е показвал живеещите под похлупак богаташи, които не са имали ясна преценка за ситуацията на останалите, изпаднали в по-неблагоприятно положение, хора.

"Безглавият ястреб" е може би един от най-добрите разкази, които съм чел някога. Няма как да не се депресирам, когато видя, че Капоти го е написал, докато е бил на моите години. Покъртителен стил, който на места напомня Маркес, в пресъздаването на една връзка по... кошмарен начин, в смисъл като сън, от който искаш да избягаш. Има толкова премерен ритъм, че звучи като поема. Просто трябва да го прочетете. Ето един кратък откъс (разказът има три действия), който е описание на разходка, граничаща с халюцинация. Опитайте се да не ви спре дъха!

Ярките светлини на един киноафиш примигнаха и той си спомни колко много тя обичаше филмите: филми за убийства, шпионски трилъри, уестърни. Сви в една странична уличка, водеща към Ист Ривър; тук беше тихо, притихнало като в неделен ден: един моряк мина, като ядеше сладолед на клечка, енергични близначки скачаха на въже, стара кадифена дама с бяла като гардения коса привдигна дантелена завеска и надникна равнодушно към дъждовно-мрачното пространство - юлски градски пейзаж. А зад него тихото неотстъпно шляпане на сандалите. Светофарите на Трето Авеню светнаха червено; брадато джудже на ъгъла, Руби с пуканките извика: "Горещи пуканки с масло, голяма кесия, нали?" . Винсън поклати глава и джуджето го изгледа обидено, а след това му се присмя: "Виждаш ли?" - и пъхна лопатката си в клетката, осветена от свещи, където пукащите зърна подскачаха като луди молци. - Виждаш ли, момичето разбира колко са хранителни пуканките". Тя си купи за десет цента - зелена кесия, в тон с дъждобрана, в тон с очите й.

В заключение, мога да кажа, че това е сборник с разкази, които спокойно могат да се учат в училище. Всеки млад писател може да открие вътре ценни уроци. От това как се пише диалог, до това как да борави със символи. Препоръчвам и на хората, които просто искат да прочетат една добра история заради сюжета й. Капоти не е претенциозен и се чете с лекота.

Издателство: Колибри

Други рецензии:

Книжно

"Кутия за птици" - Джош Малерман

Всички четат "Кутия за птици". Дали поради добър маркетинг от страна на младото издателство "Deja Book", или поради изключителната корица от Живко Петров, книгата се превърна в хит сред активно четящите у нас.

Действието се развива в близкото бъдеще. След поредица от неизяснени инциденти, в които хора нараняват околните и себе си, в обществото започва да се наслоява параноя. Носят се слухове, че жертвите са видели нещо малко преди да полудеят. Започват да се закриват прозорци и врати, да се носят превръзки на очите.

Малори е млада жена, която се грижи за две деца в изоставена къща. Книгата започва с излизането на Малори от къщата и пътя й с лодка по реката, като паралелно са прокарани ретроспекции, от които се научава повече за началото на проблема и живота на Малори в друга къща.

Жанрово книгата е постапокалиптичен трилър. Нещо подобно на "Пътят" на Кормак Маккарти. Макар че намирам втората за далеч по-сложна и интересна книга и ми е трудно да ги сравнявам, сюжетно те наистина си приличат. Родител и дете/деца пътуват през един опустошен свят, в търсене на смисъл.

Завързаните очи са интересно писателско решение. Когато героите не могат да виждат, описанията са сведени предимно до звуци и усещания. Читателят е принуден да прекара повечето време в главата на героинята, където страховете и очакванията й са нагледно изложени. Това на места намалява драматизма, докато на други спомага за усещането за потапяне в свят, в който царува тъмнината. Ужасът в книгата не идва от кървави сцени или изскачащи изроди. Той е тихият, спотаен в ъгъла на стаята ужас, преди детето да заспи. Чувството за нечие присъствие в мрака.

Малерман използва всички познати техники за ефективно писане на бестселър и ги прилага успешно. Кратки глави, често завършващи с кукичка, след което глава с ретроспекция, и чак тогава продължение на интересната ситуация. Честно казано, нямах нищо против да ме води за носа, защото светът и цялата ситуация ми беше интересна и исках да разбера ка-кво-ще-ста-не-по-на-та-тък  Липсваха ми малко по-детайлни описания на ежедневните, практични дейности, които подобен начин на живот изисква. В "Z-та световна война" примерно си личеше жестоката подготовка.

"Кутия за птици" е добре написан page-turner, с атмосфера и интересна основна идея. Преводаческата, редакторската и коректорската работа са свършени отлично, а корицата (няма да се уморя да повтарям) си е цяло събитие. Ако търсите нещо, с което да убиете време, свят, в който да се потопите и да забравите ежедневните грижи, това е чудесен избор.

П.П: Много е хубаво, когато видя, че към подобна хубава жанрова литература се подхожда професионално. Това, че човек понякога иска да разпусне с книга, не означава, че е длъжен да чете на лоша хартия и с правописни грешки. Дано и други издателства вземат пример.

Издателство:
Deja Book

Превод:
Невена Дишлиева-Кръстева

Редактор и коректор:
Ива Колева

Други рецензии:
Книголандия
Библиотеката