"Шерлок Холмс (Пълно издание)" - Артър Конан Дойл

Моето предложение за коледен подарък

Да, наясно съм, че малко закъснях, a и повечето от вас вече са накупили подаръци на любимите си хора, но все пак...  винаги има някой езичник, който предпочита да бъде щедър на Нова година. Първо, има ли по-добър подарък от една хубава книга? Тя става за четене, за гледане, за подлагане, за преподаряване, продаване и дори за печката (тъкмо стана студено). Шегата настрана, чудех се какво да препоръчам, защото това са специални празници и изискват по-специално внимание. Не може да подарите Нора Робъртс или Хорхе Букай, просто не става. Традицията не повелява! трябва да е нещо класическо, обемисто, с твърди корици, което ще остане за поколенията, така че, какъв по-добър избор от това прекрасно издание със събраните произведения за най-известния детектив в историята на художествената литература. 

Въпреки че основоположник на криминалния разказ е Едгар Алън По (а и до някаква степен на образа на самия Холмс), точно книгите на Дойл популяризират и дооцветяват жанра, създавайки едно културно завещание, което ще се предава от поколение на поколение още дълги години. Асоциален странник, с око към детайла, интересуващ се от най-разнообразни факти, но с покъртителни пропуски в други, образът на Холмс е станал неизменна част от популярната култура. Можем да го познаем в д-р Хаус-където дедуктивният метод работи с пълна сила, а геният в повечето случай остава неразбран от своите колеги; или в който и да е криминален сериал/филм-където малките детайли от местопрестъплението остават незабелязани от простите полицай и чакат някой с изключителен интелект, за да бъдат открити. Обречен на самота, Холмс има само един приятел-Джон Уотсън (от чиято гледна точка Дойл разказва историите си). Уотсън, разбира се е изумен от таланта на Холмс и е готов да го последва в най-различни опасни приключения, които ще ги отведат от Бавария до Франция и обратно в тяхната квартира на 221Б Бейкър Стрийт. Скуката е недопустима! 

Прекрасна книга, съдържаща всичко, което ви трябва. От "Етюд в червено", "Знакът на четиримата", "Баскервилското куче" до "Приключенията на Шерлок Холмс" и "Завръщането", това издание в твърди корици ни предоставя цялостното творчество на Дойл, за този любим наш герой на едно място, и според мен е чудесен подарък за всеки един-от малък до голям.

Оценка: 5/5

Издателство "Труд"

Между другото, препоръчвам ви да хвърлите едно око на страхотния сериал на BBC, който поставя Холмс в съвремието, но без да прави сериозни компромиси с литературния първоизточник, а Бендект Къмбърбач е просто чудесен!

http://www.imdb.com/title/tt1475582/?ref_=nv_sr_1

"Червената царица"-Мат Ридли

Секс и еволюция на човешката природа

Сексът е важен, сексът е навсякъде, всъщност-сексът се доближава най-много като отговор на толкова драматично дискутирания въпрос "Какъв е смисълът на живота". И макар да не удовлетворява напълно някои от търсещите, той със сигурност е най-важното нещо, което трябва да направите, за да оцелеят гените ви.

Репродукцията е основна задача за всеки животински вид, но ако започнем да си задаваме въпроси, става сложно. Защо имаме два пола? Защо не сме моногамни? Защо мъжете изневеряват по-често и какво е хомосексуализма? Мат Ридли предоставя интересни отговори на всички тези въпроси, които си заслужават да се прочетат. В основата на всичко, както предполагахте стои "червената царица".

"Червената царица" е термин, използван от биолозите, за да означи непрестанната конкуренция в природата. Самото име идва от приказката на Луис Карол "Алиса в страната на чудесата", където Алиса се запознава с червената царица, която бяга с всички сили, но никога никъде не стига. Земята под краката й се движи толкова бързо, че за да стигнеш някъде, трябва да тичаш два пъти по-бързо. Това е много подходящ пример за странния ефект, който наблюдаваме в природата. Ако развиете някакво преимущество над останалите видове, това няма да трае дълго, защото те също са живи организми, който се борят за оцеляването си и които се учат. Не след дълго те ще развият собствени механизми за защита, които, ако сте хищник например, ще ви оставят гладен.

Ридли комбинира тази теория с въпросите за пола и сексуалността, за да представи няколко интересни хипотези.Оказва се, че най-вероятно има два пола, поради егоизма на някои клетки да търсят собствения си интерес преди този на целия организъм. Явно, все пак "Greed is good". Друга вероятност е осигуряването на защита срещу болестите и вирусите. Чрез смесването на гени и голямото им разнообразие, ние имаме по-голям шанс да оцелеем  от колкото вид, който се репродуцира сам. Спирам да ви разказвам, намерете си книгата, за да прочетете интересните теории, които Ридли е събрал. Хареса ми повече от "Геномът", може би защото беше по-разбираема. Нямаше толкова много биология и сухи факти, а по-скоро разказ и обяснения. Чудесна!

"Може би половината неща в тази книга са грешни"-завършва Ридли своя разказ. Питам се, колко ли учени и религиозни фанатици могат да бъдат толкова критични към работата си. Смирението да признаеш, че науката постоянно се развива и 90% от предположенията и теориите отпадат е едно от най-важните качества за един истински учен. Но нека това негово смирение не ви заблуждава. Теориите в книгата работят чудесно с тази за еволюцията и съм съвсем сигурен, че скоро някоя от тях ще бъде потвърдена със сигурност.

Оценка: 5/5
Издателство: "Сиела"

"Преобърнатият свят"-Кристофър Прийст

Безупречна фантастика

Филмът "Престиж" е един от по-интересните и запомнящи се филми от изминалото десетилетие и това беше причината да погледна библиографията на Кристофър Прийст-автор на адаптирания роман. На български език са издадени три негови книги, като най-ранната е "Преобърнатият свят". Е, какво по-добро начало от това.

Официалната анотация
"Градът Земя не прилича на никой друг град на света. Той се движи по релси и се стреми неотклонно на север в преследване на оптимума – точката, от която зависи оцеляването му. Градът се управлява от строго йерархична система на гилдии и младият Хелуърд Ман е член на една от тях – Изследователите на бъдещето. Бъдещето е пътят, който предстои на града, миналото – пътят зад него. Дали някой ден това безкрайно пътуване ще свърши?"

Книгата започва с кратък пролог, който не ни казва нищо особено, но чрез безупречната проза на автора и незавършения си край печели нашето внимание и обещава една интригуваща развръзка по-нататък в разказа. 

"Навърших възраст шестстотин и четирийсет мили"-така започва Прийст своята първа глава, описвайки ни протагониста Хелуърд Ман, който живее в движещ се по релси град. Героят е не път да навърши пълнолетие и да вземе активно участие в живота на града, влизайки в някоя от гилдиите. Комисията е съставена от навигатори, които, гледащи застрашително от повдигнатата си платформа, напомнят на инквизитори.След това Прийст отделя доста време, за да опише самия град-как той функционира и какви са ролите и задълженията на членовете на различните гилдии, които биват: "гилдия на изследователите на бъдещето", "гилдия на пазителите на реда", "гилдия за релсите", "...за тракция", "...за мостове" и за "разменна търговия". Градът няма нищо общо с изобразения на корицата, който вярвам ще се съгласите, изглежда невъзможно да се движи по релси. Не, Прийст описва един град, който се движи по много успоредни релси и върху металната му основа е вдигната ниска, 6-7-етажна груба дървена конструкция, без големи кули, приличаща на огромна стара административна сграда. В приложената снимка се вижда задната му част и странната форма на слънцето. 

Животът тече спокойно и ограничено, всеки си върши работата отговорно и никой не се сеща да задава неудобни въпроси, а малцина избрани излизат навън. Хелуърд за първи път вижда слънцето, когато е приет в гилдията и се е заклел с предаваната от поколения клетва. Странното обаче е, че слънцето не е като в учебниците, не е кълбо, а по-скоро хипербола-диск, чийто краища се раздалечават, стеснявайки се. Това е само началото на изненадите. Докато е на експедиция в миналото, тоест назад по релсите, Хелуърд става свидетел на изключителни аномалии, които потвърждават необходимостта от постоянно движение. Изглежда времето назад тече по-бавно, а повърхността сякаш се движи, превръщайки, поради силното притегляне, планините в равнини, а родените извън града хора – в сплескани, джуджеподобни същества. Някои негови съграждани, включително бъдещата му жена, не са съгласни. Те вярват, че има и друг шанс за живот извън ограниченото пространство на техния "влак". 

Спирам да разказвам, за да не развалям удоволствието от разкритията на самия читател, а разкрития и откровения има предостатъчно, както и немалко метафори и нравствени поуки. Без да става отегчителен и дразнещ в сравненията си, Прийст разкрива огромната бездна между различните светогледи на хората, които за съжаление понякога са непреодолими. 

Чудесна фантастика,  една от най-добрите, които съм чел, а и с краткия си и стегнат вид нито за момент не ми стана скучна. Препоръчвам най-горещо. 

"Книгата е в списъка на стоте най-добри научнофантастични романи на 20 век и мястото му сред тях е повече от заслужено. Той печели наградата на Британската асоциация за научна фантастика (1974) и е номиниран за наградата "Хюго"

Оценка: 4/5
Издателство: "Август"

"Ханибал"-Томас Харис

He is free!!!

Третата книга на Томас Харис за канибалът Ханибал Лектър, и втора с агента на ФБР-Кларис Старлинг започва с екшън сцена. Колко подходящо, при положение, че това ще бъде най-динамичната и наситена с ужас част от поредицата. 

Седем години след събитията, описани в "Мълчанието на агнетата" срещаме Кларис по време на акция. Тя взима трудното решение да убие човек и последствията се изсипват върху професионалния й живот. Всичко започва да се сгромолясва, а Лектър не е чак толкова далече, за да не чуе този шум. Той й пише писмо, а единственият оцелял негов "клиент" решава, че е време да получи заслуженото, дългоочаквано отмъщение. 

Романът ни предоставя за първи път възможността да наблюдаваме Лектър на свобода. Интересно и според мен добро решение на Харис. След като писателят вижда, че аудиторията му се интересува от даден персонаж, той е длъжен да им предостави повече от него. Както споменах в предишната рецензия, това невинаги е добро решение, защото разкривайки твърде много, може да се изгуби първоначалната мистерия и обаяние, но тук това не се случва.

Особено ми хареса частта във Флоренция, където Ханибал се среща с корумпираното ченге Риналдо, който пък е пряк потомък на небезизвестното семейство де Паци-взели участие в конспирация срещу властната фамилия Медичи през 1478 г. Един от конспираторите-Бернардо Барончели е обесен от Палацо Векио. Рисунката, която съм приложил е на самия Леонардо да Винчи. Милият Ханибал е голям ценител на историята, както сами ще се убедите. 

Поради по-голямата мащабност и динамичност, романът включва повече персонажи. Имаме основните-Кларис и Ханибал; гаден ФБР агент; садистичен педофил и корумпирано ченге, което сякаш е излязло от трагедия на Шекспир. Също така получаваме кратка ретроспекция, осветяваща детството на Ханибал. Тя е абсолютно достатъчна и прави "Hannibal Rising" напълно излишен.

На някои хора тази част от поредицата може да им се стори леко претрупана и твърде комерсиално съобразена, и без съмнение Харис е направил някои компромиси със своите герои. Особено краят е, най-малкото учудващ и неочакван. Overall обаче трилогията стои чудесно, предоставяйки забавление и трилър от най-високо ниво. 

Оценка: 4/5

Издателство: "Колибри" 

"Червения дракон"-Томас Харис

Драги Уил...

Наистина, има ли по-ужасяващ персонаж в литературата и киното от д-р Ханибал "Канибалът" Лектър. Той е изтънчен, интелигентен и услужлив, но ако реши да ви сготви за вечеря, няма да има никакви морални скрупили, които да го спрат. Той е най-страшният вид психопат-този, който осъзнава какво върши, просто му доставя удоволствие. 

"Червения дракон" е първата книга от поредицата за Ханибал. В нея главен герой е Уил Греъм-агент на ФБР, принуден от заплетен случай да да се обърне към неизчерпаемите познания на канибала Лектър, който е заловил преди години. Съвместната им работа отново ще изкара миналото, а Греъм ще трябва да рискува всичко и да постави дори здравия си разум на карта. Защото не оставяш Ханибал Лектър да влезе в главата ти просто ей така. 

Уил е може би най-интересният герой от поредицата. Отличителната му черта е, че залавя престъпниците чрез емпатия, тоест успява да се постави на мястото на престъпника и да види цялото убийство с всичките му подробности. Тези способности си идват на скъпа цена. Личният му живот и психичното му състояние са сериозно засегнати, а след сблъсъка с Лектър огромен белег от нож му напомня, че всеки ден му е като подарък. Защото Ханибал Лектър не допуска два пъти една и съща грешка. 

Лектър в този роман има по-скоро поддържаща роля, отколкото главна. Той е просто консултант, който разбира се, има свои желания и цели, но те остават в сянка и ще си проличат едва в следващата книга. Греъм се страхува от него, но няма избор. Лектър го уважава. Все пак, той е единственият агент, който е успял да го залови. Никога не успяваме съвсем да влезем в главата на канибала, но имаме странното усещане, че знаем как функционира. Дори му симпатизираме-в цялата му бруталност и ужас. Това се дължи на огромния му професионализъм и изисканост, с която подхожда към всичко. Харис е изградил този герой от толкова крехки съставки. Можеше да ни предостави просто един перфектен, многознайко, който никога не може да бъде хванат и винаги е една крачка пред другите, но романът започва, а Ханибал е в клетката. Заинтригувани сме какво ще стане, ако получи още един шанс. Искаме да излезе от клетката. 

Злодеят, така да го наречем, макар че в тази книга няма типични злодеи е "Феята на зъбките"-прякор, който той самият ненавижда, а нарича себе си "Червения дракон". Не искам да говоря много за него, просто защото ще ви разваля удоволствието от мистерията. Ще кажа само, че той също е сложен персонаж, който опознаваме чрез едно сляпо момиче, което изкарва човешкото в него. Да, Харис определено знае как да ни заинтригува с героите си. 

Всичко останало е вашият типичен криминален трилър. Агентите подскачат от улика на улика, докато не открият някоя подвеждаща следа, после пак се връщат на правия път и така до финала, а той определено е възпламеняващ. 

Не намирам книгата за някакво литературно постижение, но понеже все още плахо пристъпвам в жанра, не смея да кажа нищо лошо и давам положителна оценка, главно заради сложните и изпипани персонажи. Трябва да призная, че филмовата адаптация се е справила чудесно, тъй като почти не открих разлики с литературния първоизточник. 

Оценка: 4/5

Издателство: "Колибри"

"Мълчанието на агнетата"-Томас Харис

Е, Кларис, млъкнаха ли агнетата?

Кой може да забрави култовите сцени между Джоди Фостър и Антъни Хопкинс в екранизацията по книгата на Харис. Веднъж видени, остават завинаги с вас. Какво ги прави толкова отчетливи, защо времето не ги затрива? Всичко е в драматургията, всичко е в прекрасната книга на Томас Харис.

След като Уил Греъм разгада мистерията на "Червения дракон" от предишната книга, агент Крофорд има нов сериен убиец, който не оставя никакви следи. Отвлича млади жени, които държи гладни няколко дена, а след това ги одира и изхвърля телата в реката. Крофорд решава да използва младата Кларис Старлинг, изпращайки я да говори с Ханибал и да извлече от него ценна информация, която да реши случая. Ханибал обаче има едно условие. Кларис ще му разказва за себе си и трудното детство без родители. А както вече знаем... One does not simply put Hannibal Lecter in his head. 

Е, какво да ви кажа... всичко е ясно от предишната книга. Излишно е да споменавам, че трябва да започнете от нея.  Хронологията е: "Червения дракон", "Мълчанието на агнетата" и "Ханибал", като има и една за детството му, но аз съм скептично настроен към нея. 

Харис подхваща разказа по идентичен начин. Лектър е в затвора, а Крофорд му праща агент, който да извлече информация. Разликата, разбира се, е в агента. Ще кажете, че психопатът е различен, да, ама в книгите на Харис този персонаж не е особено важен. Той е, както казва Хичкок: "макгаффин" или някаква мистерия, която движи повествованието напред. Акцентът дори не пада върху Ханибал, а върху агента от ФБР, който общува с Ханибал. Странно, нали? А ще запомним книгите именно с Лектър. Е, нищо странно няма. Помним го, именно защото не знаем всичко за него и точно поради това съм против идеята на автора да разкаже "origin story". Няма смисъл, героят само страда от тази откритост. Достатъчно ни е да знаем как Ханибал функционира. 

"Мълчанието на агнетата" е най-добрият филм от трилогията с Хопкинс, и смея да твърдя при книгите положението стои по същия начин. В тази получаваме достатъчно динамика, едновременно с "Бъфало Бил", и с Ханибал. В първата, участието на Лектър беше твърде малко, а Греъм не е толкова интересен колкото Кларис. Нейният разказ за агнетата през нощта е смущаващ и обсебващ, а символиката е ясно изразена в метаморфозата на пеперудата, която дори се вижда на корицата. Един от най-добрите криминални трилъри. Без съмнение! 

Оценка: 4/5

Издателство: "Колибри" 

"Бежанци"-Весела Ляхова

Скучна, но важна

"Бежанци" е един от най-значимите дебютни романи тази година и вече започна да печели награди, като най-вероятно ще продължи да мачка конкуренцията, главно поради своята обемност и историческа подготвеност, но притежава ли книгата необходимите качества да ви прекара през всичките 700 стр. и да остави отпечатък в историята? 

Разказът започва в селцето Кобалище, близо до град Драма (Гърция) през 1940 г. Българи и гърци съжителстват без проблеми, докато Втората световна война не стига и до тях. Тихото им ежедневие е разклатено от новината, че Италия напада Гърция. Разбира се, новините пътуват бавно, премесени със слухове и не всички вярват, че това е истина. Изключение прави Коста Солаков, който веднага прави изчисленията. Народът е беден и едва се справя със сегашното положение, камо ли във военно. Тази негова съобразителност го отвежда с молба до кмета. Така започват премеждията на българското малцинство в Егейска Македония.

"Бежанци" може да се нарече класически роман, поради похватите използвани от Ляхова за описание и изграждане на персонажите, както и множеството преплетени сюжетни линии-на фона на едно глобално драматично събитие, но множеството неподходящи (според мен) техники, използвани в наратива олекотяват книгата и отблъскват читателя. Какво имам предвид? Романът е разказан по един, как да го нарека, "лелченски" начин (без да се стремя да обидя авторката), сякаш читателят е някой роднина, някое невръстно дете пред камината, а добрата му стара баба ще му разкаже приказка. Това свойско отношение, може би се дължи на дългогодишната учителска кариера на писателката и не е задължително нещо лошо, просто не мисля, че пасва на сериозната тематика на романа. Да вземем например "Хобит" на Толкин. Той е разказан по същия начин, но не дразни, защото е приказка, даже е приятно. Така че, още от началото ентусиазмът ми рязко спадна, а огромната дължина на романа определено изисква ентусиазъм. Друго нещо, което ми се стори престорено и неестествено, бяха персонажите, които със своите идеали и героичност сякаш нямаха особена връзка с реалността. Поне на мен никой от тях не ми беше особено интересен, въпреки че някои от женските образи определено притежаваха образност и дълбочина. 

That said, трябва задължително да се отбележат някои от очевидните постижения на произведението. Първо-засяга тема, за която почти не се говори и която по стечение на обстоятелствата, е адски актуална. Колко хора днес знаят, че Гоце Делчев и Христо Смирненски са родени в Егейска Македония, колко знаят, че днес македонски организации индоктринират населението по тези места, с техните безумни претенции са историческа принадлежност и най-вече-колко са наясно с кървавите, принудителни изселвания в този регион след Втората световна война от страна на гърците. Това са изключително важни исторически въпроси, които почти не се засягат в нашите научни среди. Поздравления за Ляхова, която според мен се справя чудесно с тежката задача да балансира и погледне безпристрастно всички гледни точки. Може би единствено гърците остават леко пренебрегнати в това отношение.

"Бежанци" без съмнение в значима книга, чието прочитане ще обогати почти всеки, но тук стои въпросът-заслужава ли си да инвестирам толкова часове от времето си, четейки този роман, при положение, че мога да отворя няколко статии и да добия представа за ситуацията. Разбира се, че няма да добиете същата богата представа за проблемите, разгледани в романа, но ще си спестите доста време, прекарано в прозявки. Не ме бийте с камъни, книгата не е чак толкова лоша. По-скоро е разочароваща заради всичките похвали и награди. За мен "Кастинг за Месия" страда от сходни проблеми. Разтеглено съдържание, неподходящи методи за водене на разкази и убийствена идея. В крайна сметка се убеждаваме, че идеите не са важни, всеки може да има идеи, важното е как ги правиш да работят. Да вземем отново "Възвишение" на Русков. Книгата е много по-архаична до някаква степен в похватите, които използва, но също така поддържа интереса до самия край. Това е защото е искрена и директна, защото героите действат и няма нужда авторът да ми описва 3 стр. битови размишления, при положение, че може да ми покаже какво се случва в главата на героя. Няма лошо да се опитваш да пишеш като през 19 век, наистина. Франзен се справя добре, въпреки че няма какво да каже. Просто трябва да си добър. За мен не беше изненадващо, че това е дебютен роман, просто си личи. Трябва практика и никакви егоистични претенции, защото резултатът е налице. 

"Бежанци" може би ще спечели най-значимите награди тази година, но ще изгуби най-важното-безсмъртието, а това е най-големият бич за един истински писател. Ако никой няма да те чете след 50, 100, 500 години, защо изобщо си правиш труда? Поне аз така разсъждавам. Простете ми критиката, може и да съм се объркал.

Оценка: 3/5

Издателство: "Жанет-45"

Други рецензии:

Книголандия 

"Ветеран"-Гавин Смит

Книга или first person shooter...

Наистина, тази книга прилича повече на компютърна игра-в стил "Crysis, отколкото на военна фантастика. Екшънът не спира, а Джейкъб Дъглас-главният герой е може би най-млатеният персонаж в художествената литература. Но за това по-късно. Ето официалната анотация:

"Вече шейсет години човечеството е във война с Тях – с Техните Нинджи и Берсерки. Извънземна цивилизация, продукт на генно инженерство, създадена да изтребва безмилостно човешкия род. Ветеранът Джейкъб Дъглас прекарва дните си в незаконни боеве, надпреварвания с мотори и запои, но когато е обявена единайсета степен на опасност, той бива отново призован, за да тръгне по следите на ИК, инфилтрация с ксеноморфи. Решението му да наруши правилата на играта става повод за напрегнато преследване от страна на майор Ролистън и Сивата дама, което ще го отведе от покрайнините на Дънди в Шотландия до Ню Йорк, Атлантида и далечния Сириус и в което той ще увлече със себе си и малолетната проститутка Мораг, религиозния хакер Езичник (който мечтае да направи Бог в мрежата), воина гуркха Рану и пирата киборг Балор, като междувременно ще открие и следите на своите двама изчезнали бойни другари – журналиста Хауърд Маджи и сержант Грегър Макдоналд."

След наситен с екшън пролог, който само ни помага да добием представа за тона и съдържанието на книгата, се запознаваме с ветерана Джейкъб Дъглас. Той е закоравял тип, измъчван от кошмари, водещ безцелно съществуване, чиято единствена цел е да събере достатъчно пари за "кутийките"-стаи в които се включваш във виртуална реалност и преживяваш своите най-големи желания. Дъглас е загубил дясната си ръка и на нейно място е сложена изкуствена такава, която, както ще видите, влиза дейно в употреба. Джейкъб е изпаднал в немилост, поради неразумното му решение да оглави бунт срещу главнокомандващите, които са искали да изпращат ненужните ветерани в космоса, за да не пречат на никого. След неочаквано прекъсване на едва започващата фантазия в "кутийката" , в стаята нахлува негов бивш познат, към който Дъглас не таи топли чувства, но който сега му предоставя възможност да се върне към това, което умее най-добре. И шоуто започва...

Светът, който Гавин Смит описва е едно бунище-дупка, която в по-голямата си част не става за живеене, поради силната радиоактивност, а хората сякаш са загърбили своите морални ценности, връщайки се към животинските си инстинкти. Опасността е навсякъде. Битката с извънземните никога не спира, а Джейкъб Дъглас ще трябва да се изправи срещу приятели и врагове, само за да бъде помлян отново и отново (е, доста бройки опука де). Наистина, тоя човек какво ли не го правиха-стреляха го, рязаха го, разчленяваха го, но най-забавното е, че той просто иска да се върна в кирливата си килийка и да разпуска до края на мизерното си съществуване. 

Гавин Смит се заиграва с доста теми, като основните са: контактът с извънземен интелект, генетика, кибернетика религия, политическа некоректност и разбира се проблемът с ветераните, който в момента е изключително наболял в Америка. Имайте предвид, че книгата е само началото на предстояща поредица или поне продължение, което ще се казва "Небесна война". 

Книгата е забавна и ако търсете безспирен sci-fi екшън-тя е точно за вас!

Оценка: 3.5/5

Издателство: "Колибри"

Други рецензии:
Книголандия

Змей

"Тенарон"-Лена Крун

Поща от друг град

"Тенарон" е чаровно малко книжле от финландската писателка Лена Крун, написано през 1985 г. Творбата се счита като решаваща за бъдещото й плодотворно творчество, включващо близо 30 заглавия. Ето и официалната анотация:

"Сюжетът е предаден чрез трийсетте писма от жена, която пристига на бял кораб в Тенарон, причудлив град отвъд океана, в който остава завинаги. Необикновените си преживявания тя споделя с приятеля си, бръмбара Сечко, който я въвлича в сериозни философски разсъждения за раждането, безсмъртието и промяната в привидно повтарящите се неща от ежедневието.Докато лятото преминава в есен и приближава неумолимата зима, тя почти се влюбва в съня и неговия близнак-смъртта."

Учудващо е колко малко информация ни предоставя авторката, поддържайки интереса ни през цялото време. Главната героиня е просто една писателка на писма, която така и не опознаваме. Защо и как тя отива в Тенарон остава загадка. Знаем, че този чуден свят е някъде отвъд Океана, но толкоз. Не се дават повече обяснения. Получателят на писмата също остава анонимен. За него знаем единствено, че никога не отговаря. Какви са взаимоотношенията между двамата персонажи също остава мистерия.

Тенарон е приказно място, което може би напомня най-много на градина. Има огромни цветя, които, ако не внимаваш могат да те глътнат цял; царица-майка, която е леко депресирана от единствената си задача да ражда и никога да не излиза от огромната си зала; има дори религиозна секта, в чието основно верую е залегнало самоубийството. Съществата, без съмнение, са инсекти-бръмбари, мравки, скакалци и тем подобни, но пък на места се държат като съвсем нормални хора-говорят, карат коли, имат барове и магазини, дори дават жилища под наем.

Точно този магически реализъм, комбиниран с липсата на много информация, спомага за изрисуването на един запомнящ се свят с ясна идентичност. Ще се усетите как препрочитате някои изречения или цели писма, защото в тях има толкова много, казано по толкова елегантен и прикрит начин, че ще са ви необходими много прочитания, за да стигнете до сърцето на книжката. А то е тъжно и дълбоко. Какво е промяната? Как да избягаме от миналото? Как да го поправим? Има един паметен момент, в който героинята среща най-стария човек/насекомо в Тенарон, който има нужда да бъде извеждан с помощта на торба, поради крехкото си старческо тяло. Ето какво си казват:

"Попитах кое е било най-трудното в живота и торбата ми отвърна:
-Това, че всичко се повтаря и все се случва да се върне, и едни и същи въпроси се задават отново и отново."

Още един любопитен цитат:
"В горещината на южния ден е тъй трудно да повярваш – трудно като пред лицето на дете, – че цветът и светлината, от които са направени, са материя, която някога, скоро, още тази вечер може да изгуби блясъка си, да угасне и никога повече да не бъде видима." 

Потърсете я!

Оценка: 4/5
Издателство: "Август"

"Геномът"-Мат Ридли

Не е за бебешоци!

Е, тук малко се надцених. "Геномът" ми дойде сложничка и това се дължи на последователното ми затъпяване в гимназията и проспаните часове по биология. Но какъв избор има човек, освен да продължава напред и веднъж осъзнал своите слабости и пропуски, да се постарае да запълни дупките. 

"Геномът", както издава и подзаглавието, е автобиография на човечеството в 23 глави, като всяка глава съответства на една двойка човешки хромозоми. Ридли избира някой от по-интересните и подходящи и разказва интересни факти и случки, които хвърлят светлина върху развитието на генетиката. 

Трябваше да си отворя учебниците от 9-ти и 10-ти клас, за да си припомня някои факти за клетките, тъканите, хромозомите, ДНК, РНК и т.н, защото човече, сериозно съм я закъсал, а книгата не е написана за съвсем подрастващи като мен. Човек има нужда от елементарните познания и едно сериозно количество интерес, за да се потопи в множеството факти, които Ридли поднася. 

Ще се изненадате, но генетиката е изключително млада наука. Нейното по-сериозно развитие е едва през последните 30-40 г., а напредъкът и отговорите, които сме получили за този период са наистина феноменални. Във всяка една част от нашето тяло има клетки, които имат ядро, а в ядрото има хромозоми. Те представляват навита генетична нишка със смайващо количество информация. Ако направим асоциация с книга, тя трябва да има над 3 милиарда букви. Това са доста книги. И в тези нишки, в това ДНК, е закодирано всичко от което се нуждаете, за да се родите, да се оформите и функционирате правилно и да се отличавате от другите. Нещо като операционна система всъщност. Смайващо е колко си приличаме с компютрите. Някои от основните теми, които Ридли разисква са тези за интелигентността, болестите, безсмъртието и др. 

Няма как да препоръчам книгата на всеки, но ако имате интерес (всъщност всеки нормален човек би трябвало да има интерес за собственото си тяло), трябва да намерите книгата за изключително поучителна и обогатяваща. Можете да използвате интернет и учебници, за да търсите непознатите думи и понятия и да отделяте повече време на главите, за да ги осмислите. Книгата е едно вълнуващо пътуване, написана от изключително кадърен учен и ако през тази година на активно четене съм се убедил в едно нещо, то е, че най-много си заслужава да се инвестира в научна литература. Да, знам колко ни обогатява художествената, но мисля, че имаме нужда да опознаем света и тялото си повече, отколкото да разберем какво става в следващата глава на криминалния роман. 

Оценка: 4/5

Издателство: "Сиела"

Други ревюта:

Книголандия
Ламот

"Европа: Континент с глобална мисия" - Хари Салман

Енциклопедия на щуротиите

Сериозно, направих огромна грешка с тази книга. Очаквах история на духовното развитие на континента, но под "духовно" разбирах история на литературата, философията, християнството и така нататък, но вместо това получих едно пътуване в мистиката и делюзията., а гласът на автора, зареждан от неговите шантави вярвания, обсебваше всяка страница. 

Книгата започва от праисторията, минава през средните векове и завършва в бъдещето. Авторът ни занимава с нелепите хипотези за остров Атлантида, разделя културните епохи в историята на зодиакални знаци и тълкува всеки камък с танцуващи хора като мистериен център на духовното. Check this out...

"Рудолф Шайнер говори за духовен елит от Атлантида, който се установява в Северна Европа. Тези "европейски брамини" остават скрити, като дават съветите си и работят чрез елит от воини, за да повдигнат духовно потомците на стигналите до морална деградация в Атлантида. Тези хора се заселват в Европа, Мала Азия и Африка. В продължение на много хилядолетия възпитателната работа на духовенството и моралният пример на военните племенни водачи постепенно облагородяват древните европейци. От самите воини се изисква да развият доблест. Може би това са праиндоевропейците."

Текстът е толкова хаотичен, разпокъсан и неразбираем, че ще се запитате: "Аз ли съм тъп или това са пълни глупости?" И точно това е целта. Винаги разни псевдонаучни гурута са давали йезуитски отговори, за да прикриват незнанието си и липсата на факти. 

Наистина не мисля да ви занимавам повече с това чудо. Оформлението е прекрасно, илюстрациите вътре също. Много жалко, че се изливат тонове пари в такива ненужни трудове. Направи ми впечатление, че книгата е абсолютно непозната на Запад. Толкова ли сме зле, че разни побъркани идват да си издават щуротиите чак от Холандия. Да, авторът Салман е от там и е голям привърженик на Дънов и компания. I rest my case...

Оценка: 1/5

Издателство: "Кибеа" 

"Крадецът на книги" - Маркъс Зюсак

Толкова рядко се случва световен бестселър да грабне вниманието ми и толкова да ми хареса. Слагам я на рафта с любими, защото трогателната история на малкия градец на книги се промъкна дълбоко в сърцето ми, събуждайки детето в мен, и съм сигурен, че времето няма да промени чувствата ми, защото доброто писане създава онова усещане за непреходност, което притежават наистина великите творби, а каква прекрасна книга е това!!!   

Малката Лизел е оставена от майка си в бедно германско семейство през 30'-те години на XX век. Действието се развива в град Молкинг, който е измислен от автора и е разположен близо до предградията на Мюнхен. Хитлер взима властта, но градът е подминат от икономическия подем на времето си. Лизел пораства, сприятелява се с едно съседче, започва да краде книги и научава какво е животът-във всичките му цветове, а Втората световна война е най-големият учител. 

Разказът се води от Смъртта. Тя е тя-в женски род и малко плашлива. Трудно разбира хората и постоянно се изненадва от техните жестове на милост и любов, както и на безграничните възможности за жестокост. Това любопитство я води в нейния разказ, разкривайки ни света на малката Лизел. Имах огромния късмет да чета книгата, докато навън валеше първия сняг за тази година. Студените германски улици придобиваха все по-голяма реалност; кал, стомана и уюта на книжно тяло-почти се пренесох в този свят. 

Един от любимите ми герой е Руби-съседчето на Лизел. Той е малко по-малък от нея, надарен спринтьор и много бъбрив, а, да, и мечтата му е да целуне Лизел поне веднъж. Той е основният източник на забавни случки и бих казал емоционалното ядро на разказа, заедно с бащата-Ханс Хуберман (откакто гледах трейлъра на предстоящия филм, не можах да си избия от главата Джефри Ръш в тази роля). Бащата е кротък и мълчалив човек-по професия бояджия, който вечерно време застава до огъня и свири на акордеон. Инструментът има история, почти всичко в тази книга има история и скрито значение, както и повечето пъти мрачни тайни, които рано или късно излизат наяве. 

Основната тема на книгата е добротата (много обичам английската дума "kindness"). Добротата на фона на огромни количества злоба и жестокост. Няма по-добро място и време за такъв разказ от ВСВ. Всичко тогава е било усилено до максимум. Ако подадеш парче червив хляб на някой паднал евреин на улицата, може да бъдеш осъден, може да загубиш всичко и дори не е гарантирано, че ще помогнеш на нещастника, но всичко това драматизира още повече жеста и го прави трогателен и въздействащ. Когато главният ти герой е малко момиченце, няма как да не става въпрос за невинност и поглед през детските, неосквернени очи. До голяма степен образът на Смъртта си прилича с този на Лизел. И двете наблюдават и се учат, неразбирайки как точно работи този свят и това ги прави интересни и привлекателни за нас, защото имаме нужда от основа за роман от такава големина (500 стр.). Но броят страници не е никакъв проблем, повярвайте ми, Зюсак пише изключително увлекателно, няма да усетите кога е минало времето. 

Друг важен аспект са думите. Крадецът на книги краде книги, за да се учи да чете. Тук имаме застъпено самообразованието и стремежът към познаване на света. Без съмнение точно той засилва емпатията у хората и ги прави състрадателни и добри. Това вярва и Зюсак, защото книгите в този роман буквално спасяват животи. Има едни чудни илюстрации, които са толкова въздействащи за момента си, че ми се искаше да има още много, но такъв е животът. Нищо, все пак прозата е разкъсана от кратки коментари с удебелен шрифт, които спомагат още повече за приятното четене и обогатяват наратива.  

Може би трябва да спомена нещо за предстоящата премиера на екранизацията, но филмът, честно казано, ми изглежда доста бездарен, поне от рекламните материали излезли до сега и по-скоро ви препоръчвам да прочетете книгата. Пак да кажа де-Джефри Ръш изглежда неотразим и само заради него може би ще си заслужава.

"Крадецът на книги" е прекрасна творба, чийто възрастов диапазон варира от 12 до 70 г. Абсолютно препоръчвам!!! Особено в предстоящите студени месеци. Ще ви стопли сърцата!

Оценка: 5/5

Издателство: "Пергамент Прес"

"Свобода" - Джонатан Франзен

А можеше да е толкова добра...

"Свобода" на Джонатан Франзен е едно прекрасно художествено произведение, но в случая, по-подходящо ще е да използваме другото значение на думата fiction, а именно-измислица. Проблемът е, че въпреки съвършения стил и дълбочината на персонажите, усещането за неправдоподобност така и не ви оставя. 

В центъра на историята са семейство Бърглъндови. Проследяваме родителите Уолтър и Пати още от техните колежански години, където Пати си пада по най-добрия приятел на Уолтър-Ричард, който е секси музикант в гаражна рок банда. За съжаление, той не откликва на чувствата й, и тя трябва да се примири с по-достъпния и улегнал Уолтър. Семейният живот върви г/д добре, поне докато порасналият им син-Джоуи, не решава да се изнесе, за да живее с нестабилна съседка. Точно в този момент, като за капак, се появява и Ричард, който ще изпита най-съкровените мотиви на Пати и ще я тласне към абсолютната свобода, която обаче понякога може да се превърне и в клетка. 

Не съм чел високо оценения предишен роман на Франзен-"Поправките", за него разбрах едва след като започнах с този, така че не мога да правя никакви сравнения. 

Началото ме грабна изключително много. Първият абзац е толкова богат на информация и толкова изпипан, че веднага предизвика искреното ми възхищение. От едва четири изречения разбираме къде се развива действието, кои са основните герои и  чрез една прокрадваща се нотка на съмнение за техните взаимоотношения, разбираме каква ще е основната тематика. Доброто писане продължава, и в следващите 100 стр. имаме платното, скицата е оформена и готова да бъде запълнена с цветове. Абсолютно всеки персонаж получава достатъчно пространство, за да стане отчетлив в съзнанието ви, дори по-второстепенни герои са описани минимум със страница, и дори да ви се струва като разхищение, убеждавам ви, че не е така, защото Франзен умело използва това, което сте научили в следващите събития. Разглеждайки тази книга от писателка гледна точка, мога само да се преклоня пред огромното майсторство на автора. Съкрушаващо добър наистина, личат си годините опит и познание на занаята. Но стига с хвалбите!

Към средата имаше една критична точка, в която, поне за мен, всичко се преобърна. Уолтър убеждаваше Ричард за един екологичен проект, и сцената беше толкова дълга, и изпълнена с факти, които изобщо не ме интересуваха, и които бяха нови за сюжета, че започнах сериозно да се разконцентрирам и дразня. Гласът на Франзен стана твърде отчетлив, вижданията му за екологията, застрашените птици, политическите му пристрастия и най-вече разбирането му, че Земята скоро ще се пренасели, взеха връх. Не знам за вас, но аз не мога издържам подобно проповядване чрез героите, дори и да съм съгласен с автора. Просто не е добро писане.

Франзен явно доста обича да се съревновава в живота, защото романът е пропит с тази тема. Всеки герой съзнателно се съревновава с някой друг. Не вярвам, че всички хора са такива. Съществуват индивиди, които не обичат да се състезават, и дори когато видят някой да се мери с тях, просто го пускат да си обикаля пистата сам. Да насилиш всеки твои герой с това качество е доста дразнещо и обсебващо. Също, сякаш всеки в тази книга е завършил психоанализа. Присъщо е за писателите да обмислят ситуации и да преценяват хора, но когато всеки герой е някакъв Фройд, става неестествено. Има доста неправдоподобни ситуации като цяло, които комбинирани със странното поведение на героите, страшно много олекотяват съдържанието.

Героите на Франзен са от по-високата средна класа в Америка и колкото и да са приложими моралните и философски поуки, тамошното ежедневие е чуждо за доста от нас и на места звучи превзето и/или неразбираемо. Романът изобщо не е социален коментар на нашето време, както по инерция обичат да казват критиците. Съвсем малко се набляга върху въпросите на деня, дори темата за свободата не е застъпена в дълбочина. Движещата енергия на романа е дали Пати и Ричард ще правят секс. Тази книга е по-подходяща за четящия клуб на Опра, отколкото за някои от нашите ширини. На места дори изникваха паралели и с Никълъс Спаркс (О, богохулство!).

Един от основните проблеми е, че Франзен пише като реалист, но захаросания поамериканчен финал убива всяка претенция за реализъм. Няма как всички герои да получат всичко, което искат, да научат важен урок и да продължат по-силни напред. Това не е реализъм, това е типичната холивудска боза. Клишетата са на всяка трета страница, героите взимат най-странните решения и сучайността печели твърде често. Проблемът е, че началото ви казва всичко, за това и толкова го харесах, но после няма развитие, всичко е просто един пълнеж.

"Свобода" е една много, много добре написана книга. Не, не книга, а роман-в най-класическия му вид и това няма как да ме радва повече. С удоволствие бих искал да чета обемисти и описателни съвременни романи, които напоследък са дефицит, но претегляйки стойността на книгата като произведение на изкуството, трябва да кажа, че не е нищо повече от едно приятно развлекателно четиво. След два часа се забравя, и дори героите да са се обогатили и да са научили ценен урок, за вас ще останат трохите на съжалението.

Оценка: 3/5

"Кастинг за Месия" - Петър Делчев

Прости ни, Господи, за пропуснатия шанс

Ще карам направо: Имах доста големи очаквания за книгата, породени главно от разговори с приятели, чието мнение ценя високо, но в крайна сметка останах доста разочарован. "Кастинг за Месия" определено не е слаба книга, в смисъл-претупана или написана за комерсиален успех, но не е и книга-събитие, както някои хора я наричат. За мен тя е някъде по средата. Интересна идея, изпълнена по странен и неефективен начин. Но първо, ето официалната анотация:

"През 2054 г. на остров в Южния Пасифик пристигат на Вселенски Събор над пет хиляди представители на най-големите християнски конфесии. Заветната им цел е да преодолеят хилядолетната пропаст помежду си и да се обединят в нова единна и могъща Църква. подобен глобален играч с повече от три милиарда последователи би могъл да спука установените световни сфери на влияние като сапунени мехурчета... Към Събора протяга пипала безскрупулният медиен гигант WRTT, който изпраща в епицентъра на събитията топрепортерка, превърнала красотата си в смъртоносно оръжие.  В критичната зона нахлуват стотици хиляди пилигрими-поддръжници и противници на обединението, което предизвиква намесата на руския тихоокеански боен флот и всесилен китайски гангстер с правителствени протекции. Синята океанска шир се превръща в арена декор и действаща сила на вихрен кипеж, който изтласква на повърхността взривоопасната тема за отдалечаването на църквата от вярата, от божието, от хората и от изконния смисъл на духовното"

Първият ми проблем с книгата е, че е твърде дълга и не използва пространството си пълноценно. За роман от над 500 стр. (при това, това е само първата част) читателят има определени нужди. Например, интересът му трябва да бъде дълбоко закотвен в материала. Кой би инвестирал десетки часове от живота си за нещо, което не му е интересно. А съм почти убеден, че на по-голямата част от българската аудитория този роман няма да им е интересен. Ако се интересувате от една  всеобхватна прогноза за развитието на християнството, със сигурност ще се забавлявате, но ако търсете увлекателно четиво, по-добре потърсете още малко.

Първите 150 стр. са изключително лишени от диалог и развитие на персонажи. Намирам това за доста странно решение, най-малкото рисковано. В повечето случаи, читателят има нужда от протагонист с който да се самоопредели, или антигерой, който да е сложен и интересен. Естествено, че има хиляди изключения, но ако не си гениален писател и това е първият ти роман, според мен е по-добре да се придържаш към нещо изпитано. Та в началото си казах, ок, Делчев иска да изгради бъдещето в детайл, иска да ни потопи в своя свят. Става ли така? Не! Биваме засипвани с факти. Какво станало с православната църква в Русия, Гърция, кой как и защо се отцепил, как американците изгубили вярата си и създали хиляди секти. И още, и още, още... Пак казвам, предполагам на някой това ще му е интересно, но аз лично не намерих нищо забавно или интригуващо.

На фона на тези геополитически маневри човешкото избледнява напълно. Първият персонаж, който ни е представен е отец Франциско. Той е перфектният монах, сякаш излязъл от някой роман на Умберто Еко или Дан Браун, но дали получава нужното развитие, дали печели интереса ни, разгадавайки някоя мистерия? Не! А точно той можеше да бъде един далновиден герой, който да води повествованието в това объркано бъдеще. Нямаше да има въобще нужда от тези 150 стр. първоначални обяснения, или поне щяха да се вмъкват постепенно. За бога, вижте Русков какво направи. Още от първите десет страници симпатизирах на героите, а светът добиваше ясни очертания. Не било фантастика. Добре, да вземем "Генезис" на Бекет. Там цялата книжка е 150 стр. и все пак не мога да си я избия от главата. А знаем, че Делчев умее да създава атмосфера от чудесните му "Трънски разкази". На места се сещах за "Z-та световна война", която според мен страдаше от същите проблеми, но поне включваше достатъчно екшън и съспенс, за да запази интереса ми до края.

Дали проблемът е, че Делчев е нямал редактор? Не знам, може би. За съжаление, намирам книгата за огромно разочарование и пропилян шанс за нещо наистина великолепно. Давам точки поради ентусиазма на автора и неизмеримите количества труд, които е хвърлил, за да се подготви за работата си. Все по-рядко се намират такива писатели, които запрятат ръкави и си свършват черната работа.

Оценка: 3/5

Издателство: Сиела

"Роман за Граала" - Робер дьо Борон

От изток на запад

"Роман за Граала" е последната книга, с която разполагам в момента от поредицата "Библеотека Романия" на издателство "Изток-Запад", но по ирония на съдбата се явява първа в поредицата. Ще трябва да ми простите за разбъркването, но вече започнах с краката нагоре. Може по-нататък да сложа един списък под всяка публикация с хронологичния им ред на издаване.  

"Роман за Граала", писан в началото на XIII век, е първата художествена проза на френски език, адаптация на роман в стихове от Робер дьо Борон. Разделен е в три части - Йосиф, Мерлин и Персевал (добавена по-късно от друг автор) и няма известен автор. Най-вероятно вдъхновен от "Персевал или разказ за Граала" от Кретиен дьо Троа. От него се поставя началото на романите цикли във френската литература.   

Първата част разказва за последните дни на Христос, неговата вечеря с учениците, предателството, разпъването на кръста и последвалото възкресение. Основен персонаж е Йосиф от Ариматея-римски войник и таен последовател на Исус. След разпъването, той пожелава да вземе тялото на пророка, както и чашата от последната вечеря. В последствие бива затворен, защото евреите го обвиняват, че е откраднал тялото на Христос. В килията му се явява самият Спасител, който му възлага тайнството на причастието, давайки му свещения съд. Разбира се, след множество чудеса и знамения, съдът е поверен на Крал Рибар, който ще го занесе в Британия. 

Втората част се казва "Мерлин" и проследява издигането на великия магьосник. Разказът започва в Ада, където дяволите се чудят какво да правят след пагубния удар на Христос. Един от тях предлага, и те да си направят пророк, който да възвестява техните не/истини. Когато обаче нарочената жена е обладана, инатлив свещеник се намесва и обърква работата. Със своите проповеди и напътствия, той отклонява майката от пагубния път и й дава съвети как да роди бебето. В крайна сметка, детето се ражда като хибрид между доброто и злото (при това космато). Книгата описва как Мерлин съветва бароните и краля в тяхната борба за власт и територии. Съветва не е точната дума, по-скоро им оповестява какво ще стане. За съжаление, съдбата е винаги предопределена и измъкване от смъртта няма. Към края се появява и младия Артур, който измъква меча от камъка. 

Персевал е рицар от двора на крал Артур и неговата история спада към по-традиционния рицарски роман. Героят има три галантни връзки с девойки, които стават повод за него да демонстрира в поредица от двубои рицарското си превъзходство. По време на странстване героят се натъква неведнъж и на свръхестествени явления, и на обитатели на Другия свят, такъв какъвто го описват келтските легенди и романите на Кретиен дьо Троа. Тази последна трета част от романа почти със сигурност не е писана от Робер дьо Борон и е добавена по-късно от неизвестен автор.

Докато четете, със сигурност ще доловите някои символи и повтарящи се теми. Какво всъщност е Граала (не питам онези от вас, които си купуват книги за разни кодове и шифри), ако не символ на християнството, което консервира цивилизацията ни през тъмните векове? Естествено, правят се множество компромиси с езическите ритуали и образи. Самият Мерлин въплъщава двете противоположности, които трябва да си съдействат в едно тяло, за бъдещето им просъществуване. В крайна сметка, хората ще получат онова, което винаги са търсели-утеха и спокойствие в този бурен и променлив свят.

Имам чувството, че тази седмица научих повече за Средновековието, отколкото последните 10 години взети заедно. Е, разбира се, никога не съм бил кой знае колко усърден в училище, но съм убеден, че и за вас ще бъде изключително обогатяващо това пътуване във времето. Нищо не може да замени усещането да четеш текстове, писани преди 10 века. 

Оценка: 5/5

Издателство: Изток-Запад 

"Тристан и Изолда. Ранни творби"

Една легендарна двойка

Това е втората книга, която ще ви представя от поредицата "Библеотека Романия" на издателство "Изток-Запад". Тя е сборник с най-ранните творби за Тристан и Изолда и това е тяхното първо българско издание. Включва "Роман за Тристан" от Берул, "Лудостта на Тристан"-Оксфордски ръкопис, "Лудостта на Тристан"-Бернски ръкопис. "Орловите нокти"-Мари дьо Франс и "Тристан и Изолда" от Томас. Книгата е посветена на големия френски медиевист Жан-Шарл Пайен, осъществил първото двуезично издание (на старофренски и съвременен френски) на настоящите текстове. 

Кой не е чувал за Тристан и Изолда? Това вероятно е най-известната романтична двойка от Средновековието и може да се мери единствено с Артур и Гуиневир. След като изгубва по трагичен начин своите родители, Тристан е отгледан от своя чичо-Марк, който е крал на Корнуел. Момчето израства като негов роден син и се доказва като отличен музикант, ловец и войн. Когато исполинът Морхолт идва в Корнуел, за да вземе своя годишен кръвен данък от най-знатните младежи и девойки, Тристан го предизвиква. Двубоят протича на остров (защо ли се сетих за Супермен IV?), където Тристан убива гиганта и се покрива със слава. Оказва се обаче, че докато са се биели, Морхолт е порязал Тристан с отровното си острие и героят, усещайки своя край, решава да се качи на лодка и да намери смъртта си в морето. Вятърът го отвежда до бреговете на Ирландия, където го намира принцеса Изолда, която е и сестра на убития Морхолт. Тук е първата среща на двамата влюбени, но колкото и да е странно, любовта не пламва от пръв поглед. Изолда излекува Тристан и той се връща в Корнуел. Марк обаче решава да се ожени за Изолда и Тристан трябва да я вземе. По пътя обратно, двамата пият по погрешка от любовен еликсир, подготвен за Марк. Това е началото на тяхната трагична история.

Първият текст (този на Берул) започва историята от средата. Изолда вече е женена за Марк, но тайно му изневерява с Тристан. Докато двамата се срещат в гората, едно зло джудже (джуджетата през Средновековието все са лоши) ги издава на Марк, който веднага тръгва, за да ги хване в крачка. Докато се крие зад едно дърво обаче, Изолда вижда отражението му в езерото и разиграва сцена, която убеждава съпруга й в нейната непорочност. Текстът разказва за още тайни срещи, едно разминаване с кладата и представяне на самия крал Артур. "Роман за Тристан", за съжаление, е незавършен. Следващите текстове са подредени, следвайки хронологията на повествованието и разказват за по-драматичния развой на събитията и неизбежния трагичен край. 

Темите са доста интересни. Любовта на фона на феодалното общество; дълг, чест и семейни ценности срещу страстта и плътското привличане; ревност, изневяра, на фона на един чудесно развит любовен триъгълник. А милият Марк е толкова наивен, че чак го съжалява човек. 

Поредно прекрасно попълнение за моята средновековна библиотека. След "Ерек и Енида" и настоящия сборник, познанието ми за онези времена неимоверно нараства. Стоян Атанасов е предоставил едни чудесни и всеобхватни бележки, които да ви помагат в четенето, така че не се притеснявайте, книгата не е само за медиевисти. 

"Какво ли, Боже, ми остава
да сторя, след като видях,
че има меч помежду тях?
Да ги убия ли или
да ги помилвам? Та нали
ако горят от страст, аз щях
сега да ги открия в грях.
От колко време са в леса,
а ето, че и днес не са
прегърнати в тревата голи." 

Издателство: Изток-Запад

"Ерек и Енида" - Кретиен дьо Троа

Средновековни семейни премеждия

"Ерек и Енида" е първата книга, която прочитам от "Библеотека Романия" на издателство "Изток-Запад". Поредицата ни предоставя възможност да се запознаем с едни от най-видните представители на рицарския средновековен роман. До момента са излезли от печат: "Роман за Граала" от Робер дьо Борон, "Куртоазни новели-Ле" от Мари дьо Франс, "Тристан и Изолда.Най-ранни творби", "Ерек и Енида" от Кретиен дьо Троа и "Търсенето на Светия Граал". Надявам се да успея да прочета всички от тях и да ви представя съответните рецензии. 

Историята ни прехвърля във времето на крал Артур и неговите смели рицари от кръглата маса. По време на един обичаен лов, кралица Гуинивер, заедно със своята прислужница и младият Ерек, който ги защитава се натъкват на страховит рицар, в компанията на злобно джудже и невероятна красавица. След като са разменени непростими обиди, достойнството на кралицата е поругано, а нейният защитник е беззащитен, защото не е взел подобаваща броня и оръжие. Ерек решава да проследи тайнствения грубиян и да го предизвика на дуел в подходящ момент. Пътят ги отвежда в близък град, където се готви турнир. Ерек се подслонява в къщата на възрастен васал, където се запознава с невероятно красивата му дъщеря. Излишно е да споменаваме, че това е началото на техните съвместни приключения. 

"Ерек и Енида", писан около 1170 г. е първият роман на Кретиен дьо Троа, който се е запазил до наше време и е първият завършен образец на рицарския артуровски роман. Почти нищо не знаем за автора, можем само да предполагаме къде е роден и как е протекъл живота му. Творецът се познава и по творчеството му. Романът е писан най-вероятно по поръчка от аристократи и е служел за забавление, но в него са запазени моралните и естетически достойнства от времето. Като представител на популярния по онова време куртоазен роман, "Ерек и Енида" се занимава с въпросите за любовта и сложните взаимоотношения между аристократите в кралския двор. 

Първата част е като приказка. Героят, воден от честолюбие, се сблъсква с врагове, които лесно побеждава и отвежда жадуваната принцеса в замъка си. Интересно е, че в по-голямата си част романът проследява какво става всъщност след happy end-a, задълбава в психологическите процеси между двамата влюбени след сватбата и медения месец. За разлика от монасите, чиято основна задача е да съзерцават и да разсъждават, тоест vita complativa, животът на рицаря трябва да е насочен навън, да бъде постоянно в движение, или vita activa. Проблемът на Ерек е, че се заседява твърде дълго в комфорта на замъка си и в топлите прегръдки на любимата. След като тръгват неприятни слухове, че е омекнал, че е загубил силата и мъжествеността си, Ерек тръгва на път, забележете - с жена си! Това за мен беше много странно, защото по принцип жените си остават вкъщи, докато техните храбри мъже отиват на война или да търся някакво съкровище. По-късно прочетох в бележките, че за времето си това също е било изненадващ похват. Въобще, Троа е един доста изобретателен тип. Та двамата тръгват на път. За къде ще попитате? И те не знаят или с други думи, фабулата се преобразява в разказ за странстващия рицар. По пътя младото семейство ще срещне различни неприятели, които символизират изкривени рицарски образи, станали жертва на похот, грубост, сребролюбие, лъжа и др. Кулминацията е изключително интересна и сложна. Няма да издавам обаче, за да се запази интереса ви. 

Много се забавлявах с "Ерек и Енида". Дори да не беше толкова увлекателна, книгата щеше да ме впечатли само с факта, че е писана преди почти 1000 години. Можете ли да си представите колко време е това? Как са живеели хората тогава? Каква е била съдбата на автора и какво е вдъхнало живот на тази история? За мен това са любопитни въпроси, които придават изключителен чар на тези творби и съм искрено благодарен, че има кой да ги издава. А сега, беж към книжарниците, за да обогатите библиотеката си!

Цитати:

"Народът казва, че щом нещо
е сътворено с усет, вещо,
то по-голяма стойност крие,
отколкото си мислим ние.
Човек, когато се старае
да сподели каквото знае
и нещо ценно да направи,
то всекиму ще се понрави."

"Бойците с ярост се сражават,
но равни сили притежават
и никой не остъпва крачка,
а гледа другия да смачка.
След всеки удар страховит
се чупят меч, доспехи, щит,
та вече нищо не е цяло
да пази всяко воинско тяло
и тя се бият с гола гърд,
и пръски кръв навред хвърчат,
и сили губят, но не стенат,
а още удари разменят."

Оценка: 5/5

Издателство: Изток-Запад

"Кралят на тръните" - Марк Лорънс

Огън и смърт

Тази рецензия е предимно за хора, които са чели първата част. 

Тук можете да прочетете повече за нея

Още предишната книга не беше изстинала от скоростното четене, с което я удостоих, и вече се намирах в креслото, досущ като Йорг на корицата, потънал в познатия свят на ужас и кървави приключения. Забележително е колко силно ме грабва фентъзито. Никой друг жанр не е способен да ме потопи по този начин в друг свят и да ме накара да прочета 700 стр. за два дена. So, where were we... 

Както си спомняте, Йорг вече е крал, отмъстил е на чичо си и тук би трябвало историята да свърши. Да, ама не! Лорънс загатна в първата част за силите, които дърпат конците на обикновените крале и рицари в тази особена Империя и сега имаме възможност да надникнем леко зад завесата. Историята продължава да се води на два фронта. Получаваме познатата ретроспекция, която в случая осветлява годините непосредствено след края на първата книга, а другата част разкрива приключенията на вече пълнолетния крал или 4 г. по-късно. 

Йорг е поставен в трудна позиция. Огромна армия марширува към неговите стени, а той разполага едва с няколкостотин бойци, които очакват от него да извърши поредното чудо. Вече е пълнолетен и булка го чака под венчилото. Поредната логична стъпка, която ще го доведе до глобално владение, като изключим хилядната войска пред стените му. Когато сънува, все още си спомня за Катерин, но тя сега е обещана на друг - неговия най-голям враг. Йорг притежава малка кутия, която носи навсякъде със себе си. В нея са заключени отговорите на всичките му въпроси, може би дори решението на настоящия проблем, но спасението е преплетено с обещание за погибел и отварянето на тази "кутия на Пандора" има потенциала да отприщи ада.

Към средата на книгата започнах да се изнервям. Разказът започна да цикли и да повтаря вече познати случки, но точно когато възмущението ми стигаше заплашителни размери, Лорънс разчупи нещата и ме накара да продължа. Поредицата все повече и повече започва да прилича по-скоро на научна фантастика, отколкото на фентъзи. Двата жанра започват да си взаимодействат и да се преплитат. Един много интересен разговор между Йорг и един образ от далечното минало хвърля светлина върху хипотезите за връзка с нашия свят. Не само картата напомня средна Европа, но и героите споменават имената на известни древногръцки автори и учени. В първата книга дори имахме нещо като подземен склад на ядрени оръжия. Така че, става наистина интересно!

Оплакванията ми за мащаба на света, описанията и дълбочината на героите остават. Лорънс сякаш изобщо не се интересува от тези неща. Всичките му усилия са насочени към Йорг и неговото вътрешно пътешествие. Добре де, твърде забавно е, за да мрънкам, но трябва да сте правилно настроени за тези книги. Това не е поредица която ще промени живота ви. Поне аз не намирам потенциала за това. Това е поредица, чиято цел е да ви забавлява и според мен го прави дяволски добре. 

Всичко върви чудесно, но само едно нещо не мога да разбера. Къде ми е третата книга? Издателство Бард, веднага да я издавате, че нямам търпение да разбера какво ще стане. :)

Оценка: 3/5

Издателство: Бард

"Принцът на тръните" - Марк Лорънс

Wicked fun

Когато попитах Марк Лорънс какво го е вдъхновило да напише тези книги, той беше достатъчно добър да ми отговори, че образът на Йорг е вдъхновен от Алекс на Антъни Бърджес (Портокал с часовников механизъм), и сега, след като прочетох първата книга, it all makes perfect sense.

Разказът започва в Мабертон, съвсем забутано село, което дори не фигурира на картата в книгата. Група разбойници току що са избили повечето му жители и вече отделят "пръсти от ръце и пръстени от пръсти". Умиращите молят за вода, докато селото изгаря в пламъци, но молбите им ще заглъхнат скоро, защото младият Йорг не се интересува от раздаване на милостиня. Той е едва на 13 години и вече е главатар на най-опасната пасмина престъпници, която върлува из земите на Империята. По потекло е принц и законен престолонаследник на трона на Анкрат (едно от съставляващите Империята кралства), но неговите амбиции са много по-големи. 

Разказът се води в първо лице от самия Йорг. Следваме го по калните пътища от град на град, но и чуваме вътрешния му глас, който разкрива един объркан и несигурен свят. Чрез няколко ретроспекции се пренасяме в детството му, където ставаме свидетели на ужасяващото клане, което го лишава от майка и брат. Единствено тръните са го спасили в този ден, дарявайки го с отличими белези-вътрешни и външни. Отмъщението е неговата единствена цел и нищо не може да го спре в преследването й -нито физически препятствия, нито морални такива. Но докато разказът се разгръща, научаваме, че има една по-голяма история, в играта на тронове се намесват нови играчи и правилата трябва да се променят. 

Най-голямото качество на книгата е нейният основен персонаж, а именно Йорг Анкрат. Както вече споменах в увода, той е изграден по Алекс от "Портокал с часовников механизъм", и ако сте чели книгата на Бърджес, или сте гледали филма на Кубрик, ще знаете, че ви чака едно  спираловидно пътешествие към най-горещите кръгове на ада. 

Йорг, очевидно е ужасен, ужасен, ужасен човек, но това някак не му пречи да ви бъде симпатичен и дори да се радвате на успехите му. Обещавам ви, той е абсолютно безскрупулен и ако му се наложи да убива бебета и сладки, малки дечица, за да постигне целта си, ще го направи преди да ви мигне окото. Точно тук се проявява майсторството на Лорънс. Авторът трябва да задържи вниманието на читателя, изграждайки този анти-герой от най-отвратителните състваки и същевременно да развива някакви бегли морални качества в персонажа, за да не стане той съвсем скучен. В случая това е извършено много умело и нямам търпение да разбера как ше се развие поредицата. А, да, за малко да забравя! За тези от вас, които не знаят, това е само първата част от трилогията "Разделената империя". По книжарниците вече тръгна втората книга-"Кралят на тръните", съвсем скоро, надявам се, ще излезе и последната. 

Атмосферата на романа е мрачна, през повечето време вали дъжд, героите прекосяват подземия и блата, обитавани от мъртъвци, некроманти и др. духове. Селата, градовете и крепостите са в класически средновековен стил, оръжията също. Възможно е да изникнат асоциации с "Game of Thrones". Неизбежно е, но в случая действието не спира. Играта е на лице, но фигурите се движат с главоломна скорост. Това е книга за брутални, на места прибързани действия на едно дете, което драпа със зъби и нокти да се добере до короната. Няма място за скучни политически разговори и съзерцание в природата. 

Както се вижда от картата, светът на Лорънс е почти точно копие на Европа. Още нещо интересно, което ми направи впечатление е, че Йорг чете Плутарх и Платон. Да, съвсем сериозно. На няколко места се споменават имена от нашия свят, които първоначално шокират, а след това те навеждат на интересни хипотези. Дали всичко се случва някъде в бъдещето или това е паралелен свят в който известни аспекти се припокриват с нашия? Едно е сигурно, авторът умело комбинира реалност и измислица, за да подбуди още повече въображението ни, а философията на Платон за затвора и сенките на стената сякаш доста добре пасва в случая.

Не чета много често фентъзи. Огромен фен съм на Толкин и всичко останало ми се вижда вяло и недоизпипано. В този случай също, но само някои неща-предимно света, устройството му, имената и клишетата, но почти от началото ми стана ясно, че това не са основните точки, които се е опитвал да покрие автора. Даже обратното. От страниците струи едно пренебрежение към дългите описателни представители на жанра, тук всичко се случва на високи обороти, на фона на една обикновена скица, която вие можете да запълните с каквото си искате. Това не е лоша стратегия. По-добре да акцентираш там, където те бива, от колкото да се мъчиш да громиш автори, които са постигнали недостижими висоти в изграждането на светове.

"Принцът на тръните" е колкото външно, толкова и вътрешно пътешествие, главният герой е сложен и интересен, Лорънс ви води за носа през цялото време и макар да ви прекарва през вече познати места, вие искате още и още. Много, много добро начало на "Разделената империя". Веднага се захващам с втората част.

Издателство: Бард