понеделник, 17 март 2014 г.

"Морелси" - Чайна Миевил


Не знам от къде на къде реших, че книга, в която човечеството пътува с влакове и трепе чудовищни къртици, би представлявала някакъв интерес за мен. Първо на първо, аз харесвам къртиците и това тяхно представяне като злодеи не ми допада. Второ - вече прочетох чудесната постапокалиптична фантастика на Прийст "Преобърнатия свят", където влакът играеше централна роля. Но когато книжните блогъри у нас са толкова единодушни, аз съм техен покорен слуга и чинно се отправям към книжарницата. Е, този път, колеги, ще се съгласим да не се съгласим. 

Романът описва постапокалиптично бъдеще, в което планетата загива, оставяйки предимно запустели земи и голи камънаци, изтласквайки човечеството по разни малки градчета, свързани с железопътни релси. Това е единственият транспорт, тъй като из пустошта бродят опасни чудовища, най-опасните от които са "ужасяващите" къртове, за които вече споменах. Главният герой е Шам - младо момче, което се записва да служи на къртоловен влак. Вече се досещате, че книгата черпи нещо повече от вдъхновение от класиката "Моби Дик". 

Не че "Морелси" е кой знае колко лоша, но когато това е най-доброто, което можеш да кажеш за една книга, то не е много. Главите са кратки и екшънът ни подхваща от самото начало. Това в началото за къртиците беше шега, сигурен съм, добре де, не съм 100% сигурен, но съм доста убеден, че може да се напише добра книга, дори и за такава нелепа тема. Майсторлъкът е в стила, а стилът на Чайна е един такъв... никакъв. Изреченията чисто и просто дразнят със своето построяване, странни патетични отклонения и шокиращи стилистични решения, като това съюзът "и" навсякъде да се пише с английското "&". В началото помислих, че е интересна идея, която вменява чувство за несвързаност и дискомфорт, но след 10-20 стр. ми идваше да псувам. 

Всъщност думата дискомфорт доста добре описва преживяването ми с "Морелси", но не в добрия смисъл. Да вземем примерно "Пътят" на Кормак Маккарти. Там също имаме един порутен и враждебен свят, като атмосферата трябва да вменява сходни емоции като тези тук. Каква е разликата обаче? Кормак успява да го направи чрез богатството на езика, докато Миевил прави грешката да унищожава езика и да прави самото четене трудно. Това според мен е ужасна грешка, присъща за някой арт-експериментатор. Всъщност грешка, която и аз съм правил в по-незрялите си писаници. Имаше момент, когато исках да представя наивността на един персонаж, чрез наивна проза, но в крайна сметка читателят просто попива наивната проза и се изнервя на автора. Тоест, научих по трудния начин, че за да изградиш героя си като наивник, трябва да го направиш чрез богатството и инструментите на езика, което може да е трудоемко понякога, но това е най-добрият път. Е, предполагам, че в ръцете на гениален писател, унищожаването на езика може да доведе до интересни резултати (в "Портокал с часовников механизъм" този метод работи), но в случая Чайна не е гений и романът му не е мястото за такива експерименти. И като заговорихме за гениалност. 

Какъв, за бога, е смисълът да преработваш стари романи? Ок, да приемем, че това е като римейк на някой стар филм. Наистина ли? Имаме ли нужда от римейк на "Моби Дик", "Островът на съкровищата", "Дюн"? Толкова ли са изветрели вече, че не стават за четене? Омир, въпреки че е на хиляди години, не доскучава толкова, колкото книгата на Миевил. Самият мотив е смотан, да започнеш обемна книга, с цел да рециклираш дословно предишни романи. Къде е творчеството в това? Къде е божествената искра на вдъхновението? Каква е ползата за човечеството и защо си губиш времето? 

Като заключение бих казал отново, че "Морелси" е една посредствена книга, от калибъра на "Картата на времето" - книгите са четими и убиват времето, но толкоз. В тях няма нищо интересно и вдъхновяващо, те са просто пълнеж във времето, докато откриете нещо наистина гениално. По-добре си прочетете пак "Моби Дик".

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

Няма коментари:

Публикуване на коментар