Възвишение – Милен Русков

Е, това е то, дами и господа, братя и сестри, родолюбци, българи, това е то – романът на десетилетието. Толкова ми се искаше всичките хвалби и възторжени отзиви да се окажат поредната измама на критиците, но бях жестоко разочарован...

Възвишение... какво е всъщност възвишението? Според Уикипедия, това е немного висока част от равна земна повърхност със заоблена изпъкнала форма на релефа. Сещате се, баир, хълм, издигнатина, общо взето място от което можеш да огледаш наоколо. Височината ти дава перспектива, обективност, чистота на зрението, вече не си объркан, знаеш къде се намираш. Още в Библията пише, че хората са се качвали на високи места, за да говорят с Господ, да принесат жертва, да получат откровение – било то десетина заповеди или дори една дума. Възвишението просто казано е по-близо до небето.

Така от самото заглавие получаваме силно наситен културен символ, който до някаква степен ни настройва за предстоящата история. Явно това ще е история за възвисяване, за растеж, духовен или материален, ще разберем в последствие. Разказът започва на 24 Февруари и се води в първо лице от Бачо Гичо, който взима участие в революционната дейност заедно със своя млад другар Асенчо. Двамата обикалят из Стара Планина, вършат поръчки, бягат от опасности и се натъкват на интересни герои и места, Така чрез разговори и размишления достигат до разнообразни откровения за живота. Историята е одисея. Няма глави, всичко е дълго описание на тяхната, нека я наречем, разходка.

Езика, да, всички говорят за езика и има защо. По думите на самия автор книгата представлява компромис между съвременния строг правопис и либералния възрожденски хаос. По-долу ще сложа няколко цитата, за да добиете представа. В началото се притеснявах, че ще ми е трудно да разбирам, подобно на текстовете от този период, но бях приятно изненадан. На практика няма никаква разлика с един съвременен роман. Спокойно я прочетох за няколко дена.

Образите на Бачо Гичо и Асенчо оживяват още от първите страници. Тяхната наивност и прямота са толкова автентични, подобно на деца те не се срамуват да говорят какво са чули или недоразбрали, да задават въпроси или да изказват теории. Русков е влял толкова хумор в страниците, че почти всяка ситуация изглежда комична и езикът помага за това. Бачо Гичо, като разказвач е почти балансирана личност. Той е малко по-голям от Асенчо и се вписва в ролята на наставник, макар и необразован колкото своя ученик. Носи навсякъде със себе си Рибния буквар на Петър Берон и „Горски пътник” на Раковски и при първа възможност отваря и чете. Разсъжденията на Гичо са предимно за образованието, за духовното възвисяване. Как така французите са толкова напред и защо нашият народ е прост и необразован? Тази любознателност го движи напред и го обогатява.

Сигурен съм, че повечето наши ранни интелектуалци са тръгнали по същия начин, защото когато чета за тях, виждам, че повечето са от малки села, където не е имало училища, но това са времена на промяна, на възможности и движение. Гичо е обзет от тази промяна, както и до някаква степен Асенчо, който естествено е по-плахият и внимателен от двамата. През повечето време той слуша наставника си и от време на време се включва с някое съждение, което стъписва околните. Мисля, че двамата са под някаква форма символ на българската невинност, на чистата съвест и това е най-тежката история за разказване, защото сюжетът има само една посока на развитие и тя не е приятна. Всеки може да се асоциира с някой от двамата, те са универсални и Русков е свършил изключителна работа с изграждането на образите им. Към средата започнах да недоволствам, че почти нищо не знаем за детството на Гичо и точно в същия момент ми се предоставиха десетина страници със спомени, които придадоха още по-голяма пълнота на героя.

Не искам да говоря повече, а и току-що я дочетох и не ми се обясняват подробности. Да, Димитър Общи се появява за малко, включен е Арабаконашкия обир и т.н, за това вече е писано на много места. Мен по-силно ме вълнува сърцето на книгата, философията ѝ, а тя е толкова актуална. Това спокойно можеше да бъде един съвременен роман за млади момчета, които прохождат в нелегалния бизнес, забъркват се с разни мафиоти и т.н. Защото България си е същата, хората са същите, темите, които вълнуват героите са същите и тази борба за свобода, за смисъл сега покрай протестите е една от най-актуалните теми.

Много е възможно Милен Русков да е написал най-добрия български роман.

– Не ся казва, бачо Гичо, европейский, а ся казва европеанен, Европеанните народи. И съм та чувал, ще прощаваш, да казваш азиатский звяр. Туй също не е праивлно. Не ся казва азиатский, а азианен. Азианен звяр. … – Абе – викам, – Асенчо, ти сичко си объркал бе, братко! Туй не за какви са нещата, европейски ли са или азиатски, а за кой откъде е. Париш – паришанин. Ако е от Европата – европеанин. Както ти си жерунец, но овцете са жерунски. Разбираш ли? – Тъй ли мислиш? – рече Асенчо учуден, загледан в листът. – Точно тъй. И туй „е“ накрая е вече остаряло. Не паришанен, берлинянен, а паришанин, берлинянин. Тез неща ся променят с времето. Тоя буквар – рекох – е от лето 1824-то. Има-няма 50 години от тогаз. Я колко работи са ся променили! „Е“-то на „И“ е станал. – Тъй ли мислиш? – рече Асенчо. – Стига едно и също повтаря! – сопнах му ся аз. – Глава нямаш ли? Не сичко, дето го пише някъде, е Светото писание. Нещата ся променят! Днеска едно, утре друго. – Че то тъй къде ще му излез краят? – вика Асенчо.  Ей затова не обичам да споря с него. Може да та раздразни много, а ти не можеш го нахока, понеже той не от лошо сърдце го прави, а от естествена человеческа простотия, и ся чудиш как да постъпиш. Иди ти да го хласнеш, но няма за що. 

Природата е много хубава по туй време. Балканът. Гората е толкоз зелена, полюшва ся едва-едва, шуми леко. Мирише на младост. И цяла е в светлина. Светлоструй… Не ми са обикаля с тая дружина. Ще ми ся ей тъй да тръгна из гората, из полетата, без цел и посока, да вървя туй от място на място – не че някъде определено отивам, ами ей така. Да ся скитам. Като някой циганьор дори. Иде ми да зарежа дружината , и револуцията, и ей така да тръгна да ся скитам из гората, да ся пека на камънаците като някой смок, да ся търкалям из тревите. Да пия от кладенците и като ся нагорещя, да си плискам лицето с вода от потоците. Да лежа тъй в тревата с разперени ръце и да гледам нагоре в небето. Без всякоя цел. Защо светът е хубав! Много хубав дори! Очарователна работа! Неизразима!

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!