Упадък и падение – Ивлин Уо

Докато се ровех из разни книжни списъци, с уж задължителни книги за четене, попаднах на един любопитен такъв от журналиста Кристофър Хитченс. Тъй като Хитченс е един от идеалите ми за автор на публицистични текстове и книжни рецензии, реших да си допълня библиотеката с няколко негови препоръки. Взех си Законът на Устър от П.Г. Удхаус, Упадък и падение от Ивлин Уо, и Мидълмарч от Джордж Елиът. Ще прощавате, че ви копирам анотацията, не е защото ме мързи, а понеже от „Колибри” са описали романа чудесно.

След скандална пиянска вечер Пол Нитопенс е принуден да напусне Оксфорд и да си търси късмета по белия свят. Съдбата го отвежда в елитно частно мъжко училище, тъй като за голямо негово учудване той се оказва с нужната квалификация за преподавател, после в аристократично провинциално имение, където тъне в разкош, а по някое време попада дори в каторга. По пътя си среща всякакви странни и невъзможни личности – пъстра палитра от мошеници, глупаци, неудачници и загубеняци. Фарсът се разгръща неудържимо и никой не е в безопасност, най-малко самият Пол. Черният хумор на тази история за английското общество през двайсетте години на миналия век е също толкова свеж и забавен днес, както и в деня, когато книгата е била написана.

Името на книгата идва от „Залез и упадък на Римската империя” на Едуард Гибън и „Залезът на Запада” (според която се твърди, че западната култура е преминала в неизбежен творчески упадък) на Освалд Шпенглер, които Уо е четял по това време. В романа се открива враждебна сатира към културната и морална обърканост от периода. Книгата е изключителен успех, и понеже е дебютен роман, веднага поставя името на Уо на равни нога с големите играчи. Преводът и оформлението на българското издание са чудесни, но имам една  сериозна забележка, касаеща неправилната употреба на цитат от Оруел на задната корица, който гласи:

Уо е толкова добър, колкото изобщо може да бъде един писател, без да бъде непоследователен.

Оригиналният цитат обаче е:

Waugh is about as good a novelist as one can be (i.e. as novelists go today) while holding untenable opinions.

Това което казва Оруел, е че Ивлин Уо е възможно най-добрият писател, който човек може да бъде, когато поддържа противоречащи си мнения. Това не е похвала, а критика и е доста забавно, че са поместили цитата на задната корица. Работата е там, че Уо е бил религиозен, като дори понякога е изразявал открито антисемитизма си, а в романите му „Елена” и „Завръщане в Брайдсхед” присъства наивната вяра в чудеса. Всичко това е напълно несъвместимо с модерните разбирания, които е поддържал, взимайки участие в новите движения на мисълта от това време.

Действието в книгата се развива в замъка Ланаба (измислено име), но Уо е преподавал в подобно училище, така че може да имаме предвид, че в някои свои аспекти книгата е автобиографична. От самото начало прави впечатление, че имената на героите са комични: Тангенс, Косинус, Смрад, Глъчисмут... Те са част от големия фарс, който тепърва ще се разрази. Организацията е под всяка критика, което най-явно личи на спортните състезания, които директорът учредява. Дете е простреляно в крака, но на никого не му прави особено впечатление. Тонално романът е някъде между абсурдизъм и сатира.

Интересни са и скандалните твърдения, разпределени на различни герои. Ако четете внимателно ще откриете расизъм, подигравка с жителите на Уелс, хомосексуализъм и проституция. Оруел пише, че в тази епоха вече нищо не е скандално, скандално би било да вярваш в Бог. Има един персонаж Филбрик, който вечно се преструва за нещо повече от това което е. Той е абсолютният представител на средната класа, която не спира да лъже, само и само да мислят за нея като висша. Секс и брак в книгата няма. Смрад е ужасен от идеята, че ще прекара остатъка от живота си с една жена и побягва, даже симулира самоубийство. Нитопенс е скучен герой, който е по-скоро нещо като аватар, чрез който читателят има досег с колоритните второстепенни персонажи.

През целия роман има едно усещане за лежерност и спокойствие. Затворниците не работят, учителите се назначават без да са компетентни. Отсъства истерията, характерна за периода между двете войни. Гетсби е публикуван в Америка едва 3 години по-рано.

Като критика към романа – изящен, но на места прекомерно английски, вниманието на масовия читател трудно ще се фокусира, поради липсата на централен персонаж с който да се самоопредели (нека това не се приема като критика към самия писател и неговия подход).

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!