Хладнокръвно – Труман Капоти

„Закуска в Тифани“ беше само предястие. Дойде време да подхвана истинския Капоти.

„Хладнокръвно“ проследява действителната история на двама убийци, с които авторът се среща в затвора, преди тяхното екзекутиране. Всеки, който е гледал филма „Капоти“ с Филип Сиймор Хофман би трябвало да знае за какво говоря. В книгата обаче авторът не пише от първо лице, не ни занимава със своите чувства и преживявания (поне не явно). Цялото произведение е концентрирано върху двамата убийци, а един единствен въпрос е движещата сила: Защо?

Романът започва бавно, с описания. Колко странно решение, помислих си, сякаш Капоти се страхува от това, което ще последва и предпочита да описва къщите и улиците, полята и планините. Всичко това обаче не е безцелно, защото точно както Стайнбек, той рисува един пейзаж, който ще бъде от съществено значение за повествованието. Погледнете картата на Америка и ми кажете къде е Канзас. Да, точно така. In the middle of nowhere, както се казваше в едно детско. Това е място, забравено от бога, на което не се случват ужасни или дори необичайни неща, което прави убийство далеч по-шокиращо.

Капоти описва не само пътя на убийците до местопрестъплението, а и живота на жертвите, като от време на време припомня на читателя, че това е последния ден на тези хора (какво умение трябва да има един писател, че да ти разкаже история, която всички знаят, и все пак да задържи интереса ти). Описва ги като добри, трудолюбиви и отворени към общността си хора (дъщерята постоянно приема ученички в къщата). Изграждайки съчувствие към тях, Капоти не занемарява и другите основни герои – двамата убийци. Те от малки са захвърлени на произвола на съдбата, тормозени от родителите си или просто израснали без такива, Пери и Дик са едно трагическо дуо, което ще спечели сърцата ви. Пери е този, с когото Капоти се сприятелява в затвора. Той е наивен, с романтични представи за живота. Иска да търси злато, точно както във филма „Съкровището на Сиера Мадре“. Той е объркано момче, което никога не е имало шанс за друг живот. Капоти не сочи никого с пръст и това уважение към всеки един от героите му прави книгата специална.

Някъде бях чел, че записките му са били стотици страници, много повече от самия роман. Дори това трябва да ви говори за какъв убийствен труд става въпрос. През цялото време си задавах въпроси от сорта на: Как изобразяваш двама убийци, така че хем да са интересни за читателите, хем да не станеш техен защитник? Капоти майсторски балансира между моралните главоблъсканици, като в крайна сметка създава шедьовър, който не може да бъде сравняван с нищо дотогава.

„Хладнокръвно“ не е книга, която се чете леко. Задушаващото предчувствие за предизвестена смърт хваща от средата и не пуска до самия край. Има нещо ужасно безсмислено в цялата работа. Убийците убиват, полицаите също. Никой нищо не печели. Виновни няма, има само жертви.