"Празникът на незначителността" - Милан Кундера
Петата книга, която прочитам от Кундера. Още в предишните се оформи схема, която тази само затвърждава. Няколко герои, редуващи се глави за всеки от тях, 60-те години в Чехия и Франция, руски анекдоти, смях през сълзи, Ницше.
За Кундера важи следното правило: ако си чел една, чел си всичките. И все пак, има нещо, което ме влече към всяка нова негова книга. Може би философската основа с нейните тълкувания и интерпретации (най-интересните му книги са за изкуството на романа). Както и да е, тази е само 100 стр. Чете се за два часа. Казах си, какво толкова.
Никой не се интересува от героите на Кундера, защото самият той не се интересува от тях. Те са просто модели от предварително закодирани импулси, които се движат по начертания от автора път. Той ги използва, за да илюстрира тезата си, да задълбочи размишленията си с примери. Намирам това за досадно и бездушно. Не казвам, че героите са плоски, че им липсва психологическа дълбочина. Напротив. Те имат проблеми с любовниците си, с майките си, с характера и идентичността си. Проблемът е, че не ги чувствам като живи хора. Липсва я художествеността, онова на пръв поглед излишно време, отделено за описания.
Най-добрата част от тези 100 стр. е анекдот, който Сталин разказва на приближените си. Великият лидер отива на лов. След като изминава тринайсет километра, вижда дърво, на което са накацали 24 яребици. Той е взел само 12 патрона. Какво прави? Стреля, убива 12, след това изминава тринадесетте километра до вилата си, взима още патрони, връща се при дървото и убива останалите птици. Ок, самият анекдот не е кой знае какво, но реакцията на слушателите е интересна. След събранието всички отивали в общата баня, където започвали да роптаят, че Сталин се подиграва с тях, че подобно геройство е невъзможно. Никой не предположил, че великият вожд, чудовището, богът, всъщност се шегува.
"Никой от обкръжението му вече не знаел какво означава да се шегуваш. И точно това според мен възвестява настъпването на един нов голям период от Историята.
Кундера свързва този анекдот с Калинин - приближен на Сталин, който имал слаб мехур и често ходел до тоалетната. Сталин нарочно удължавал срещите, за да се наслаждава на терзанията на своя подчинен. Много често Калинин дори се изпускал. И когато руската армия завзела един от ключовите градове през Втората световна - Кьонигсберг, Сталин го кръстил на Калинин и градът станал Калининград. Защо, пита се Кундера, този толкова важен град е кръстен на един от най-незначителните комунистически функциониери, и още по-важно, защо градът все още е запазил името си, за разлика от всички останали социалистически бастиони. Много просто, отговаря си Кундера, заради "празникът на незначителността".
Издателство:
Колибри
Колибри
Други рецензии:
Аз обичам Милан Кундера.Влюбена съм в него като вярна читателка в любимия си автор.Наистина във всеки следващ негов роман има повтарящи се модели,но винаги има какво ново да се научи.Трябва да ти призная,че твоя пост категорично ме убеди да изтичам до близката книжарница и да си набавя книгата.Има нещо в коментара ти,обаче,с което не мога да се съглася.Не мисля,че Кундера не се интересува от героите си.Вярвам,че няма писател(и го казвам,защото самата аз пиша,макар да съм още твърде неопитна)който да не се интересува от героите си.Мисля,че Кундера ги обича,изглежда,че не се съсредоточава толкова върху тях,както много други,защото за него е по-важно не какво се случва,а как се случва.В силния философски и политически свят,който Кундера описва,ако хората бяха само пионки,то всички ние сме загубени.
ОтговорИзтриванеНаистина няма такъв писател, който да не се интересува. Имам предвид, че ги използва като манекени. Някои режисьори правят същото. Просто не ми е приятен този похват и по-скоро ме отблъсква.
Изтриване