„Мълчание” – Шюсаку Ендо

Благодарен съм, че започнах новата година с „Мълчание”. Ако зависи от мен, всеки януари бих си насрочвал по една толкова добра книга, занимаваща се с връзката между вътрешния и метафизичния свят. Добре е в първите дни от годината човек да добие перспектива и да оцени състоянието си.

Не бях чувал за романа на Шюсаку Ендо, докато не се заговори за предстоящата адаптация на Мартин Скорсезе (повече за филма може да откриете тук). След като прочетох „Мълчание” за ден и половина, мога твърдо да заявя, че книгата заслужава да бъде считана за съвременна класика. Подобно на „Стоунър” силата й не е очевидна, но с течение на десетилетията, вярвам, тихата й мощ ще бъде оценена.

През 1614 година двама йезуитски монаси тръгват от Португалия към края на света – Япония, откъдето са получили вест, че учителят им – Крищовау Ферейра е отстъпил от вярата след мъчение чрез провесване. Никой от тях не допуска в сърцето си, че това може да е истина. Вярата на Ферейра винаги е била за пример, а характерът му – безукорен.

Мълчание” започва с кратък пролог, който поставя фигурите на масата, след което идва място за писмата на Себащиау Родригеш – един от монасите, тръгнали към Япония. Първите две писма започват с „Мир на Господа! Слава на Христос!”. Усеща се приповдигнатият тон, непоклатимото упование, че монахът изпълнява божия промисъл, че попътният вятър ще го следва до самия край. В течение на пътуването му това ще се промени.

Веднъж попаднали в Япония, монасите се сблъскват с отчайващата действителност. Свещеници почти не са останали, а малкото християни са жестоко преследвани от управата. Япония не желае чуждестранно вмешателство в културата си. Един от самураите дори сравнява натрапеното им християнство с любовта на грозна жена. Трудно е при толкова ясно описани обстоятелства човек да не разбере доводите на „лошите” в книгата. От друга страна мъченията са отвъд всякакви граници.

Трима селяни са разпънати на дървени кръстове там, където започва морето. С идването на прилива, водата се покачва, докато не стига до гърдите им. Чува се само песента на един от тях:

„Ний ще дойдем, ний ще дойдем, В храма Параисо ний ще дойдем. Параисио се зове И далеко е казват…”

За Родригеш това е непонятно – мълчанието на Господ, докато подобни сцени се случват пред погледа му. И не само мълчанието му, а околното спокойствие. В по-късна сцена християнин е убит, а кръвта му се стича по пясъка. Наоколо се чуват цикади, природата продължава нормалния си кръговрат. Подобно смъртта на Дон Кихот, когато прозаичното не отстъпва пред изтичането на един изключителен живот, човек усеща смазващата тежест на съществуването в един апатичен свят. Силни са и меланхоличните описания на приливи и отливи, на спокойни вечери и околната природа. Подобно на художник, Ендо нанася бързи движения с четката, създавайки не само незабравими атмосфера и внушение, но и отражение на случващото се в душата на Родригеш.

„Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…”

Монахът навлиза все по-надълбоко в суровия японски свят, където християнството не може да прокара корен. Там Родригеш вижда себе си като Месията. Ликът на „Онзи човек”, който преди 16 века е вървял самотно в Гетсиманската градина, след което е поел греховете на човечеството, за да може всеки следващ да потърси утеха и спасение, неизменно следва монаха в пътуването му. Родгиреш вижда различно лице в началото и в края на романа. Лице-отражение на метарморфозата, която душата му претърпява.

Ендо умело коментира отношенията между Изтока и Запада, но в по-голямата си част романът проследява вътрешното пътуване на Родригеш, неговите съмнения, които нарастват и се видоизменят, докато убежденията му не добиват съвършено различни измерения. „Мълчание” е книга за същността на вярата и самотата, която неизменно я следва.

Издателство: Колибри (в началото имах проблеми с лошата редакторска работа, но в последствие книгата ме увлече и тромавостта спря да ми вади очите.)

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.

Коментари

  1. Книгата ми звучи прекалено християнско... Не знам, вие как бихте я оценили? Питам, защото наскоро прочетох "Последното изкушение" на Никос Казандзакис и просто се измъчих от християнски ценности/истории/притчи и т.н...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не съм чел още Казандзакис, но филмът на СКорсезе ми е любим. Трактовката е изключително интересна. Тук е различно, християнството е пречупено през японаския светоглед и е нещо съвършено различно. Не мисля, че ще имате проблем.

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации