„Бащите на ужаса” – Дънсейни, Лъвкрафт, Ходжсън



След досадното , схематично и изпълнено с поетическа немощ писане на Стивън Кинг, потърсих утеха в създателите на жанровете фентъзи и хорър. По време на краткото си проучване, навсякъде попадах на името Дънсейни, но, каква изненада! – оказа се, че въпреки десетките произведения на автора, на български не беше превеждано нищо. Главозамайващо е действително колко почитатели на жанровата литература има у нас и колко малко от тях са чели добре написаната проза на ирландския аристократ.  Хвала на боговете от Пегана, че все пак са благоволили у нас да се прокрадне нещо от Дънсейни, за да се изпита поне донякъде високата му репутация в кръговете на специалистите. 

Надявам се ще ми простите, че съм изпълнил рецензията с илюстрации и корици от чуждестранни издания. Нямаше да достигам такава крайна степен, ако рисунките на Петър Станимиров бяха достатъчни, за да пресъздадат атмосферата на побраните истории. За съжаление те не са, затоваси позволих да предложа разнообразието от картини по-долу, в случай, че думите ми не са достатъчни, дано поне то ви убеди, че тримата автори (или поне двама от тях) са заслужили вашето внимание. 

Лорд Дънсейни, чието пълно име е Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсейни (1878–1957) е роден и отгледан в Лондон, но прекарва по-голямата част от зрелия си живот в замъка на фамилията. Работи с Йейтс и лейди Грегъри, запален почитател на шахмата и лова, умира от апандицит на на 79 години. Автор на над 90 книги, като най-популярният му роман остава "The King of Elfland's Daughter". Под това лаконично и кратко описание се крие живот, изпълнен с въображение, романтизъм и приключенски дух, заключен в потискащите ограничения на тогавашния модерен свят. Стилът на меланхоличния Дънсейни е силно повлиян от Библията, гръцките митове и легенди, приказките на братя Грим, Ханс Кристиан Андерсен и разказите и поезията на Едгар Алън По. Колкото до влиянието му, списъкът е дълъг, но само за пример - Хорхе Луис Борхес цитира разказа му „Каркасон“ като предшественик на темите, разработени в творчеството на Кафка.

За първата си книга - „Боговете на Пегана”, публикувана през 1905 г, Дънсейни плаща със собствени средства. Сборникът с кратки фрагменти е фентъзи космология – нещо средно между „Теогония” на Хезиод и началото на „Силмарилион” на Толкин (за него по-късно). Книгата описва зачатакът и развитието на света. В основата на всичко стои първобогът МАНА-ЙУУД-СУШАИ, който сътворява по-малките богове, след което заспива. По-малките богове решават да си играят, докато той не се събуди и от своя страна дават тласък на живота и смъртта, времето и забравата, на човека и животните. Един гради, друг разрушава и така играта се точи през вековете, докато не се събуди великият МАНА-ЙУУД СУШАИ, на когото никой не се моли, защото би било безсмислено. Тогава той ще махне с ръка и всичко, което е било, ще престане. За тези и други неща разказва книгата. 

За разлика от Лъвкрафт, който признава влиянието на разказите върху творчеството си, Дънсейни борави с богат език със силно поетично въздействие. Философските му идеи комбинират източните коани с библейските притчи, а въображението му рисува силни и паметни образи. Такива например са симпатичните домашни духове, споменати към средата на сборника:

Тоз що чуе неговия глас, гласа на Руун във вечерта, той оставя веднага боговете на дома, що седят пред огнището. Те са боговете на огнището: Пицу, що гали котката; Хобит, що успокоява кучето; и Хабания, господарят на светещите въглени; и малкият Зумбибу, господарят на праха; и старият Грибун, що седи в огнището насред огъня и превръща дървото в пепел - всички тези са домашни богове и не живеят в Пегана, и стоят по-долу от Руун.

А Джабим е пък Господарят на счупените неща, който седи зад къщата и оплаква нещата, що са изхвърлени. И ще седи той да ги оплаква, докато дойде свършекът на световете, или пък дойде някой да поправи счупените неща. А понякога пък седи той на бреха на реката и оплаква забравените неща, що плуват по нея. 

Може би ви е направило впечатление името Хобит, измислено от Дънсейни цели 20 г. преди Толкин да опише приключенията на домошарят Билбо Бегинс. Въпреки че според създателя на Средната земя, името се появило изневиделица в съзнанието му, е очевидно, че връзката е дошла именно от тук. По-късно Толкин прави препратки към някои разкази на Дънсейни, което означава, че е бил добре запознат с творчеството му. За да не ви отегча и за да остане достатъчно време за другите двама автори в сборника, спирам дотук с Дънсейни. Ще отбележа само още веднъж пропуска за жанровата ни литература неговото отсъствие. И в заключение, както извинявайки се, ви обещах, няколко страхотни илюстрации към „Боговете на Пегана”, на които попаднах:





Х.Ф.Лъвкрафт тук е представен с четирите разказа „Цветът на космоса”, „Безименният град”, „Сянка над Инсмут” и „Страния старец”. След „Некрономикон" имах неприятното усещане, че каквото и да прочета от него, ще бъде повторение на същите схеми, удавени в още толкова, че и повече досадни епитети, които натежават и правят някои страници на практика нечетими. Учудващо е как толкова посредствен писател като Лъвкрафт е придобил такава популярност. Един така да се каже, почитател и подражател на тези, които са били преди него, с любителска тромавост опропастява и добрите си идеи. Дори неговият последовател и също толкова безличен стилист Стивън Кинг има повече попадения. Сравнена с Дънсейни, прозата на Лъвкрафт е тромава и анемична, пропита с кухи и само наужким "страховити" образи, които така и не са описани с необходимата прецизност.

Страния старец” е кратък и в трите си страници успява да разкаже семпла история по ефективен начин, без излишества. Там подходът почти се доближава до съвременното писане и ако беше поместен в сборник на Кинг, едва ли някой щеше да направи разликата. Същото не може да се каже обаче за по-известния и раздут „Цветът на космоса”. В него пада метеорит от космоса, който натравя земята и водата в кладенец, след което ужасът започва да се разпростира. По същия начин се разраства и неумелото писане на Лъвкрафт, който, за да цитирам един от другите бащи на фантастичното - е намазано като масло върху твърде голяма филия хляб. Няма какво да се прочете или научи от този разказ, липсват и естетическите качества, за да е приятно самото четене. Въпреки опитите на преводача да го изкара едва ли не пророческо предупреждение за кризата в Чернобил, биха били необходими наистина титанични усилия, за да бъде изведен подобен аргумент.

Едно от може би най-дразнещите неща при Лъвкрафт е неговия постоянен провал да опише нереални места, същества и събития. С помощта на безидейните "неописуем", "нечуван", "невиждан", "отвъд всяко разбиране" текстът увисва в празнословен брътвеж. За разлика от предшественика му Чеймбърс, който в „Кралят в жълто” успява да експериментира, разрушавайки прозата до бълнуване, Лъвкрафт е като неопитен чирак, боравещ за първи път с огъня на изкуството. И тук, когато почитателите му вече са наострили вилите си, ще цитирам един чудесен цитат на самия Лъвкрафт от предговора на настоящето издание, който гласи следното:

Имам творби в стил „Едгар По“ и творби в стил „Дънсейни“ – но уви, къде са творбите в мой собствен стил.

Последният от „бащите на ужаса” в настоящия сборник е Уилям Хоуп Ходжсън, който е представен с повестта си „Домът сред пущинака”, която заема последните 120 стр. на книгата. Доста близък до Кинг, разказът му ни отвежда в прокълнато или просто обсебено от адските сили място, където мъж и неговата сестра се срещат с ужас, който постепенно ги обгражда и навлиза в животите им. Редно е да се отбележи, че историята е представена като разказ в разказа, благодарение на книга, която двама пътешественици откриват в гората. Ходжсън постепенно изгражда атмосферата и мистерията, обгърнала като мъгла книгата, но скоро ни отпраща в космоса, отвъд Слънчевата система и познатите планети и галактики – в непозната далечна земя (или друго измерение?), където бдят божествата от древните човешки митове.

Едва ли Лъвкрафт някога е бил по-прецизен в избора си на думи.След това кратко и разейващо отклонение се връщаме в къщата, която е нападната от свине-хора и колкото и безумно да звучи, това е най-добрата част на повестта. Ако Ходжсън беше съкратил дължината и се беше придържал към по-семпла форма, разказвайки  само за мистериозното нападение и беше добавил да речем оригинален, но не съвсем космически край, историята щеше да носи по-голяма тежест. В последните глави, героят е запратен в невъобразими (както би написал Лъвкрафт) пространства, където времето тече с различна скорост и където се раждат и изгарят слънца.

Този психеделичен транс е толкова дълъг и изпълнен с абстрактни описания, че читателят лесно може да открие как мисълта му се отклонява. В крайна сметка Ходжсън добавя любовен фрагмент към повествованието и създава съчувствие към героя чрез темата за самотата и изгубената „Беатриче”, която някога е осмисляла живота. В крайна сметка амбицията прояжда„Домът сред пущинака”, както и още веднъж проклетите епитети, които явно са неотменна черта на „жанровата литература”. Въпреки недостатъците, има какво да се прочете от трите автора поместени тук. На фона на съвременната литература, смелостта и силното желание да разгърнат жанровете до техния предел, прави от тях истински първоотци на ужаса, мистерията и фантастиката.

Бащите на ужаса” е част от поредицата „Върхове“ на издателство „Изток-Запад”. Преводач на „Боговете на Пегана” е Григор Гачев, а на останалите произведения – Любомир Николов-Нарви.


Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации