Битката на Самсон

Джон Милтън, „Самсон агонистът“, ИК „Жанет 45“, 2018 г., превод Александър Шурбанов, оформление Кирил Златков

В края на земния си път Джон Милтън е изпитал достатъчно разочарования в личния и професионалния живот, за да избере за герой на своята последна поема Самсон – завързания и укротен силен мъж от Книга Съдии в Библията, предаден от жена, потънал в съжаление, но въпреки това получил своя последен шанс да въздаде справедливост. Именно справедливост търси и заклетият републиканец Милтън, когато служи като секретар на Кромуел. Одобрил и писал в защита на екзекуцията на Чарлз I, английският поет днес е считан за един от стълбовете в англоезичната литература. В „Самсон агонистът“ мащабът е далеч по-малък от този в „Изгубеният рай“, неговата лебедова песен, творба за руините на човешкото усилие.

Харолд Блум определя Милтън като един от „най-великите повелители на звука и смисъла” (Shakespeare: The Invention of the Human, 1998), разположен някъде между Шекспир и Джойс. Поет, който борави еднакво добре с вдъхновението, родено от чистотата на подсъзнанието и аналитичната прецизност на ерудицията. Милтън обмисля внимателно всяка дума, преди да я продиктува. Всичките си значими произведения той създава, след като липсата на зрение го възпрепятства да пише. Пословична е и срещата му с ослепелия Галилей, която сякаш предвещава нещастието – белег на някои от най-великите поети в историята на цивилизацията.

В „Агонистът“ Милтън умело съчетава големите политически процеси с личната си трагедия – разочарованието, гневът и безсилието пред провала на републиката тук „говорят“ с един богат автопортрет на уморения герой, предаден от своята съпруга. Биографите откриват паралели с една от съпругите на Милтън, чието семейство с монархическите си възгледи ѝ повлиява да напусне поета. Барокът на „Изгубеният рай“ отстъпва място на неокласицизма на „Самсон“, за да илюстрира старостта като време на преоткриване.

Въпреки правото на бунт, което героят получава (макар и извън поемата), думите, които Самсон произнася неотменно, са тези на окования човек, на обезсиления титан, когото хора от отминалия му живот навестяват, за да разкрият конфликтите от миналото, оставили белези на войната и човешкото предателство. Самсон по-скоро напомня на Йов в своя грубоват стоицизъм, с който отхвърля съвета на баща си да преговаря с филистимците и молбата на своята съпруга да я разбере и приеме отново. Милтън позволява на героя си да прости, но не и да забрави. В случая Самсон е подходяща еманация на неговия идеал – героят, който, преминал през покаянието, съчетава силата и страха от Бога, за да въздаде на неприятелите.

За щастие преводът на книгата е на Александър Шурбанов, подарил на литературата ни едни от най-добрите преводи от англоезични класици, включително и този на „Изгубеният рай“. Находчиво и красиво е решението заглавието да бъде оставено „Самсон агонистът“, както е при Милтън, макар и думата „агонист“ да не се използва в езика ни. Благодарение на сходната „антагонист“ обаче, значението ѝ може да се предусети – агонистът е човекът в схватка, онзи, който се бори, и именно така е виждал живота Милтън – като непрестанно усилие срещу разрушаващите сили на хаоса.

Въздействащ е финалът на драмата, който оставя героичния подвиг на Самсон да срути колоните върху филистимците някъде извън поемата. За случката научаваме от грохота на разпада, от думите, които бащата научава. Милтън намеква, че отмъщението не е основното, това кръвопролитие няма особено значение за човека, който се бори, това е неговият край и дали е бил за добро, дали за лошо – поколенията ще отсъдят. Досущ като злините, извършени по времето на гражданската война в Англия в името на висшия идеал за свобода и правда, досущ като живота на поета, посветен на думите, предвидени да осветяват божествения промисъл за човека.

Всичко е добро, макар безчет
тревоги всеки ден да ни терзаят.
Над нас будува вечният Завет
и неизменно най-добър е краят.

Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.