четвъртък, 20 февруари 2014 г.

"Америка и американците" - Джон Стайнбек


"Америка и американците"
   е сборник с повече от петдесет нехудожествени текстове, като по-голямата част от тях са писани от Стайнбек по време на неговата 30-годишна кариера като журналист. След като прочетох "На изток от Рая" и "За мишките и хората" , прецених, че е време да се запозная и със самия автор. Интересни ми бяха неговата биография и възгледите му относно теми, като писането, книгите и изобщо отношението към живота. Е, "Америка и американците" ми предостави една отлична възможност.

Текстовете
   не са подредени хронологично, а тематично, което е много добро решение, с цел да се запази цялостта и последователността. Книгата е разделена на осем основни теми: "Скъпи на сърцето места", "Ангажиран творец", "По разни поводи", "За литературното творчество", "Приятели", "Журналист в чужбина", "Военен кореспондент" и най-накрая - есето  "Америка и американците". Тъй като не искам рецензията да става твърде дълга, тук ще разгледам само няколко от споменатите раздели. "Салинас" не ми беше интересен, нито военната кореспонденция и работата му в чужбина, но съм сигурен, че и на тях ще им дойде времето за моя безпътен интерес.

Стайнбек
За мен Стайнбек е икона, идеал в толкова много отношения, че мога спокойно да кажа, че му се възхищавам. Това е човек, който е постигнал всичко, което един мъж може да желае - успешна кариера с това, което обичаш да работиш, собствена земя, голям, красив дом и много деца, които да продължат рода ти. Това са (поне за мен) едни от най-основните приоритети и общо взето ако някой ги постигне, ще му бъде доста трудно да не бъде щастлив. Като се замисля, може би бих намалил малко съпругите. Едва ли това ще помогне много за мира и спокойствието на човек.
Много харесвам писмото на Стайнбек до най-големия му син Том, написано през 1958г. и отнасящо се до любовните трепети.



За литературното творчество
   Няма да лъжа, че още щом попаднах на книгата, отворих и прочетох всички текстове, побрани в този раздел. Тук разбираме защо и как Стайнбек пише:

"Изначалната ми обосновка вероятно ще е, че обичам да пиша, когато пиша, ми е добре - по-хубаво, отколкото като не пиша.". 

Как да не го харесвам, щом точно преди няколко часа написах кратък текст в защита на точно този подход. Всичката магическа непринуденост и чар на Стайнбековото писане идва от неговата любов към творчеството и простоватия подход на осъществяване. В няколко от следващите текстове разбираме, че новелата "За мишките и хората" първоначално е била замисляна като роман, който да може да се играе като пиеса. Получаваме и размислите му относно критиците, но един от любимите ми текстове е:

"Блуждаещи и просташки разсъждения върху книгите" 
   Тук Стайнбек се отпуска и разкрива негодуванието си спрямо някои дразнещи тенденции в книгоиздаването, като прекаления акцент върху опаковката, за сметка на качеството и др.

Дебелите, тежки книги са винаги по-търсени от леките, тънките, независимо от съдържанието им. Току-що упоменатия факт ми беше дал повод да предложа две неща на моите издатели, които те от глупост така и не възприеха. Използването на оловни корици би трябвало да реши проблема с теглото. А ако страниците се печатат върху филии ръжен хляб, книгата ще е далеч по-дебела. Да не говорим, че хлебната книга решава и два други проблема. Читателят винаги ще знае докъде е стигнал, тъй като ще изяжда поредната страница, след като я е прочел; освен това книгата няма да може да се преотстъпва другиму, така че и пропусната печалба няма да съществува. Пък и хората обичат да се хранят, докато четат. Само преди няколко години един завеждащ обществена библиотека в английския град Бирмингам отправи най-искрена молба към своите абонати да не отбелязват докъде са стигнали с резен бекон или филе от херинга, тъй като страниците поемали мазнината, а миризмата можела да отблъсне бъдещите читатели. Според мен тепърва предстои да експлоатираме докрай книгопроизводството: на вътрешната страна на корицата бихме могли да залепваме целофанени пликчета с мармалад или чернодробен пастет, да речем. 
   
За финал ви поднасям част от знаменитата реч на Стайнбек при приемането на Нобеловата награда през 1963г. Неговата, заедно с тази на Фокнър според мен са едни от най-силните, що се отнася до писането.

"Литературата не се е разпространявала от бледо, беззъбо критично духовенство, пеещо ектениите си насред безлюдни църкви - нито пък е игра за уединени избраници, самопомазани монаси просяци, разнасящи нискокалорично отчаяние.
   Литературата е толкова стара, колкото е и словото. Поражда я нуждата на човека от нея и не се е променяла, освен да става все по-необходима. Скалдовете, бардовете и писателите не са нищо отделно и обособено. От самото начало функциите, задълженията и отговорностите им са налагани от самия човешки род. (...)
   Тук няма нищо ново. Древната мисия на писателя никак не се е променила. Натоварен е със задачата да разкрие нашите многобройни мъчителни недостатъци и неуспехи, да изкара на светло нашите мрачни и опасни сънища с цел да станем по-добри. 

   Освен това на писателя е възложено да обяви и привества доказаната способност на човека да проявява величието на своето сърце и дух - да приема с доблест пораженията, да бъде смел, състрадателен и да обича. В безкрайната война със слабостта и отчаянието това са единствените обединяващи ни бойни знамена на надеждата и подражанието. Твърдя, че писател, който не вярва страстно в способността на човека да достигне съвършенство, няма нито призвание, нито правото да членува в литературата."

Книгата е наистина чудесна, но няма как да не отправя забелжка към издателството за лошата работа по оформлението. От едно четене вече мога да видя как някои страници започват да се откъсват. Текстът е ситен и наблъскан, което уморява очите. За съжаление обаче, друго издание за сега няма, така че явно ще трябва да се задоволим с това, защото текстовете наистина си заслужават.

Издателство: "Колибри"

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin

Няма коментари:

Публикуване на коментар