"Лудата седморка" - Роберто Арлт

Четох "Лудата седморка" повече от месец. И не защото е трудна за четене, а защото е тежка, направо смазваща за чувстване. Това е книга за угнетението и то е пропито във всяка страница, дори когато има весел диалог и на пръв поглед комичен персонаж. Светоусещането на Арлт и неговата дълбока тъга са вкоренени във всяка една глава и именно това правеше четенето ми бавно и тежко.

Главният герой Ендорсиан е като излязъл от някой роман на Кафка. Той ходи по улиците и "животът му кърви", неуспял изобретател е, у дома не намира любов в жена си Елса, а работното му място вече е омърсено от престъпление. Ендорсиан краде. И не защото това му харесва или има ужасна нужда от тези пари. Прави го, защото иска нещо да се случи, каквото и да е, просто нещо да се случи в застоялия му живот и да го извади от бавното изчезване. И ето го Астролога.

Във втората част на романа, Арлт забърква Ердосиан с компания лунатици, чиито главатар е Астролога - амбициозен мъж, който иска да извърши революция. Иска Аржентина да живее в нещо като социализъм, ама не съвсем. Структурата ще се финансира от публични домове и ще използва гениалните открития на Ендорсиан, за да се усъвършенства. В планината пък ще имат база, където младите ще се обучават. Астрологът е пълен с тайни, но Ердосиан е привлечен от харизмата му. Двамата решават да отвлекат Барсут - приятелят на Ердосиан, който го издава на началствата в Захарната фабрика. Всичко върви по план и всичко е тотално фиаско. Това е балансът, който Арлт е постигнал. Трагикомедия, смях през сълзи, докато съчувстваме и мразим едновременно.

Сцената, която ме хвана най-силно за гърлото, беше между Ердосиан и жена му Елса, която го оставя заради друг. Тримата са в една стая. Жена му си отива. В последния момент обаче, помежду им се появява тъгата и ги сплотява още веднъж.

"- Виж какво... чакай ме. Ако животът е такъв, какъвто винаги си ми казвал, ще се върна, разбираш ли, и тогава, ако искаш, ще се самоубием заедно... Доволен ли си? (...) 
- Ще се върнеш ли? 
- При всички положения. 
- Дори и да си станала богата? 
- Дори и да имам всичките милиони на света, ще се върна. Заклевам ти се! 
- Душо, бедна душо! Каква душа само! И все пак ти никога не си ме познавала... няма значение... о, този наш живот!  
- Няма значение. Доволна съм. Представяш ли си собствената си изненада, Ремо? Самичък си, нощ е. Самичък си... изведнъж, скръц... вратата се отваря... аз съм... аз съм дошла! 
- Носиш бална рокля... бели обувки и перлено колие. 
- И съм дошла сама, пеша, по тъмните улици, търся тебе... но ти не ме виждаш, сам си... главата ти... 
- Кажи... говори... говори... 
- Главата ти е опряна на ръката, а лакътят - на масата... виждаш ме... и изведнъж... 
- Познавам те и ти казвам: Елса, ти ли си, Елса? 
- И аз ти оттговарям: Ремо, ето ме, помниш ли онази нощ? Онази нощ е тази нощ и вън духа силен вятър, но ние не изпитваме студ, нито мъка. Доволен ли си, Ремо? 
- Да, кълна ти се, че съм доволен."

Издателство:
Панорама

Рецензия на Темз в Книжно