Събрани разкази – Труман Капоти
Сред моите приятели аз съм един от мaлцинатаа, които не харесват особено Хладнокръвно, но за сметка на това намирам Закуска
в Тифани за великолепна, така че бях умерено развълнуван да прочета
повече от Капоти, но по възможност в кратка форма. Наскоро излезлият сборник с
разкази от издателство „Колибри”, предостави тази възможност.
Първият разказ „Стените са студени” е от 1943 и страшно ми напомня на
Фицджералд. Млади моряци от Юга по необичайно стечение на обстоятелствата се
озовават в дома на разглезена богаташка, която с отвращение гледа как ѝ цапат
персийския килим. В пристъп на яд тя се усамотява с един от тях в стаята си,
където двамата провеждат кратък разговор. Стават явни непреодолимите разлики в
класите. Морякът споделя, че боядисаните в зелено стени изглеждат студени.
Момичето се съгласява, след което го целува и го изритва от стаята.
Той е най-обикновен провинциален кретен, който никога
не е виждал нищо подобно, и свят му се зави.
Съжалявам, че ви развалих финала, но обещавам, че ще го направя само за
първия разказ (а и той е само няколко странички). Та споменах Фицджералд,
защото отново имаме партита в богаташки къщи, които кънтят на кухо, грубовати
селяндури от Юга, които обаче са искрени и проницателни. Влиянието на „Гетсби” се
усеща в много от американските писатели от втората половина на XX век и Капоти
не прави изключение.
Следват няколко разказа за Втората световна, които по-скоро се занимават с
последствията от войната. Момиче се завръща от Франция без никакви пари и се
опитва да продаде палтото си от норка на закостеняла приятелка, която почти не
излиза от апартамента си и повтаря едни и същи клишета. Войник, болен от нервно
разстройство пътува във влака и смущава красивите жени в купето със спазмите
си. „Мириам” пък е страхотен разказ за духа на бездомно момиче, което преследва
привикнала с комфорта жена в Ню Йорк. Капоти разобличава живеещите под похлупак
богаташи, които нямат ясна представа за ситуацията на ощетените.
„Безглавият ястреб” е може би един от най-добрите разкази, които съм чел
някога. Няма как да не се депресирам, когато видя, че Капоти го е написал,
докато е бил на моите години. Покъртителен стил, който на места напомня Маркес в
пресъздаването на една връзка в истински кошмар. С премерения си ритъм текстът
звучи като поезия. Прилагам кратък откъс, който е описание на разходка, граничеща
с халюцинация.
Ярките светлини на един киноафиш примигнаха и той си
спомни колко много тя обичаше филмите: филми за убийства, шпионски трилъри,
уестърни. Сви в една странична уличка, водеща към Ист Ривър; тук беше тихо,
притихнало като в неделен ден: един моряк мина, като ядеше сладолед на клечка,
енергични близначки скачаха на въже, стара кадифена дама с бяла като гардения
коса привдигна дантелена завеска и надникна равнодушно към дъждовно-мрачното
пространство – юлски градски пейзаж. А зад него тихото неотстъпно шляпане на
сандалите. Светофарите на Трето Авеню светнаха червено; брадато джудже на ъгъла,
Руби с пуканките извика: „Горещи пуканки с масло, голяма кесия, нали?” . Винсън
поклати глава и джуджето го изгледа обидено, а след това му се присмя: „Виждаш
ли?” – и пъхна лопатката си в клетката, осветена от свещи, където пукащите зърна
подскачаха като луди молци. – Виждаш ли,
момичето разбира колко са хранителни пуканките”. Тя си купи за десет цента – зелена
кесия, в тон с дъждобрана, в тон с очите ѝ.
В заключение, мога да кажа, че това е сборник с разкази, които спокойно
могат да се учат в училище. Всеки млад писател може да открие вътре ценни
уроци. От това как се пише диалог, до това как да борави със символи.
Препоръчвам и на хората, които просто искат да прочетат една добра история
заради сюжета ѝ. Капоти не е претенциозен и се чете с лекота.
Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като
закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от
следните сайтове:
Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg
Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“
все още е наличен на сайта на „Жанет-45“.
Благодаря ви!
