"История за любов и мрак" - Амос Оз

Книгата на Амос Оз е чудовище от 672 стр. Не бих се захванал с толкова обемиста книга, ако нямам стабилни препоръки от приятели с вкус, сходен на моя. Понеже това изискване беше удовлетворено повече от изчерпателно и понеже прекрасната Натали Портман е избрала именно тази история за свой режисьорски дебют, реших, че е крайно време да се запозная с живота на Амос Оз. 

Защото "История за любов и мрак", противно на очакванията, се оказа автобиографичен роман. Не знам къде съм блял, но си мислех, че ще е нещо като "Крадецът на книги" - тежка история за ужасите от Холокоста и т.н. Вместо това обаче Оз решава да ни отведе из коридорите на спомените си, да ни разкаже за детството си в Йерусалим, за първия досег с бащината библиотека, за чудатите чичовци и съседи и (разбира се) с любовта. 

Тишината в дворовете и по улиците е толкова черна и плътна, че чуваш как облаците прелитат ниско над покривите и галят върховете на кипарисите, чуваш звука на капките от крана в банята, шумоленето и драскането от мястото между гардероба и стената, толкова слабо, че едва го долавяш, но го усещаш с върха на косъмчетата по врата си.

Това е книга, която може да се чете от различни ъгли. Тя е едновременно лична изповед, политически и социален коментар и историческо изследване. Но над всичко останало изпъква точно личното, както личи и от горния цитат. Умението на Оз да създава атмосфера и да свързва читателя с неговите спомени от детството е най-големия успех. Подобно на "По следите на изгубеното време", това е история, която се изпълва от четящия. 

Странно е как аз, момче на 24 години, родено в България, мога да почувствам толкова близка историята на мъж, роден 50 години преди мен, в една страна, толкова различна в културата си от нашата, че не би трябвало да имаме почти нищо общо. И все пак имаме, дори бих казал, че усещам онова състояние, описано от дзен-будистите, в което човек осъзнава, че е едно с всички други, че всеки човек изпитва самата вселена и нищо не може да съществува разделено от околните. 

Портман неслучайно избира да изиграе майката във филма си.
Силен и въздействащ, образът й става незабравим. 

 Друго приятно за четене беше постепенното обсебване на малкия Оз от библиотеката на баща си. 

Едничкото, което имахме в изобилие, бяха книгите. Те бяха навсякъде: от пода до тавана, в коридора, в кухнята, във входното антре, по первазите на прозорците. Хиляди книги, изпълнили всяко кътче в апартамента. Имах чувството, че хората идват и си отиват, раждат се и умират, но книгите са вечни. Като малък мечтаех да стана книга. 

Така че романът не само, че успешно те примамва в света си, позволява ти да го населиш със собствените си спомени, но чеше и подхранва страстта на четящия към книгите. Кара те да се чувстваш част от една общност, (досущ като малкия Оз, имал досег с големите йерусалимски интелектуалци, които го вдигали на ръце и го слагали в скута си, за да го утешат, когато невнимателно е паднал и си е прехапал езика), общност на самотните и тъжни хора, чувствителни към чуждото страдание. 

Винаги ми е било интересно как така евреите са успели да изградят държавата си наред пустинята, заобиколени от врагове, при това след геноцида, извършен срещу тях. Рядко се пише за тази част от историята. Далеч от пушека на лагерите и ужасите на Европа, един народ най-накрая влиза в обещаната земя и с несравнимо трудолюбие и интелектуална мощ създава собствената си държава. 

"История за любов и мрак" е изтъкана от ведрост и мили спомени от детството, но и от непрогледния мрак на омразата и непреодолимите препятствия на съдбата, които човек може само да приеме и да продължи да живее с горчивия им вкус. Защото няма истинско щастие без страдание и 672-те страници свидетелстват именно за това. 

Издателство:

Милениум