Литературни есета – Вирджиния Улф

Въпреки че не харесах особено „Госпожа Дауауей“, в новия сборник с литературни есета (подбрани от Selected Essays, The Common Reader и Virginia Woolf on Fiction) виждам Улф в съвсем различна светлина. Като приятел, като интелигентен и жив човек, който без претенция споделя собствените си впечатления от литературата. Колко освежаващо за един начинаещ читател.

За разлика от останалите ерудити, чиито книги, посветени на литературата съм чел, Улф не се стреми да впечатли с енциклопедични познания. Вместо това представя личното си гледище за това, което е прочела, както и непосредствените впечатления. Не липсват сравнения и препратки, но те са плод на собствена интелектуална работа, породена от любов към книгите, а не на позоваване на чужди авторитети, което много ми допада, защото прави книгата по-интимна.

В „Как да четем книги?“ например (обърнете внимание на въпросителната!) Улф обръща внимание на въпроси, които терзаят всички ни. Има ли правилен начин да се четат книги и как да извличаме повече от прочетеното? Като съпоставя Даниел Дефо (майсторство на наратива и детайлите, яснота и порядък), Джейн Остин (богати образи, ирония, множество гледни точки, но малко описания на събитията) и Томас Харди (меланхолия, самота и връзката на човека с природата) Улф разкрива основния механизъм – към всеки автор да се подхожда различно.

Понякога този естествен антагонизъм е твърде силен, за да бъде преодолян, но винаги си струва човек да опита отново. Защото тези трудни и недостъпни книги с цялата им предварителна суровост накрая често ни даряват с най-благодатните плодове, а и така странно е устроен човешкият мозък, че цели дялове от литературата, които сме ненавиждали в даден момент, в друг се оказват апетитни за нас.

В „Образът в литературата“ Улф защитава тезата, че най-важните неща в едно произведение, отвъд сюжет, стил, философия и идеология, остават неизменно образите. Защото литературата, която остава през вековете, се интересува преди всичко от човека и (както беше казал Фокнър) от човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си.

Следващото есе е за бъдещето на поезията и прозата, което ми се стори дотолкова прозорливо, че се колебая дали да не го нарека направо пророческо. Според Улф много от качествата на поезията ще се преплетат в романа и в бъдещето ще има някаква нова форма, която ще отразява по-точно чувствата на човечеството. За разлика от Кийтс, който спокойно може да отделя внимание на красотата на славея (макар и свързана с преходността и смъртта), съвременният поет не може да откъсне славея от конфликта в околната среда. Това неспокойствие се прехвърля в писането и го превръща в объркано и хаотично. Качества, които уморяват. Нужна е прозаичност, която да го успокои. Тя пък има нужда от облагородяване, от възвишените цели на поезията. Така двете вървят ръка за ръка.

Затова и няма да видим скоро романи като тези от 19 век. Струват ми се обречени всички опити на съвременните писатели да копират стила и метода на онези творци. Преструвката им е обречена, защото няма връзка с това, което изпитва човекът на улицата. А и колко по-лесно е да копираш, отколкото да проправяш път. 

В сборника са включени повече от двадесет есета. За сестрите Бронте, Даниел Дефо, Е.М.Форстър, библиотеките, „Вуйчо Ваньо“, Шекспир и още, и още... Вземете си книгата, ако се интересувате от литература, защото в нея ще прочетете думите на един ревностен читател, който гори от желание да ви сподели вълненията си. Както трябва да бъде винаги.

Оставям ви с най-брилянтния отговор на въпроса: „Защо четем?“:

Ако нравоучително ни попитат как бихме оправдали любовта си към четенето, можем да използваме и горното оправдание. Но ако сме честни, ще знаем, че подобно оправдание не ни е нужно. Вярно, че от четенето не получаваме нищо друго освен удоволствие; вярно, че и най-мъдрите сред нас не биха могли да кажат що за удоволствие е това. Но това удоволствие, нищо, че е неясно, незнайно и безполезно, ни стига. Удоволствието е толкова странно, толкова цялостно и така обогатява ума на всеки, който може да му се наслади, както и толкова необятно в ползите, които ни носи, че изобщо не би било пресилено да кажем в деня на Страшния съд, когато всички тайни се разбулват и всичко тъмно се прояснява, че причината, поради която от прасета сме станали мъже и жени, после сме излезли от пещерите, после сме захвърлили стрелите и лъковете и сме седнали да разговаряме край огъня, да пием и да се веселим, причината, поради която сме били щедри към бедните, помагали сме на болните, прокарвали сме тротоари и сме издигали къщи, тоест причината, поради която сме създали някакво убежище и общество насред пустошта на света, не е друга, а тази: защото сме обичали да четем.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!