Синът на акордеониста – Бернардо Ачага
Допреди месец не знаех
почти нищо за народа на баските, а когато попитах приятелите си, единствената
реакция беше: „А, да, баските, баските сепаратисти!“. Недопустимо е с това да
се изчерпва познанието ни за един народ, намиращ се не в някое отдалечено кътче
на света, а съвсем близо до центъра на Европа – сред райските пейзажи на
Северна Испания.
Вместо да чета някаква
статия в интернет, реших да открия книга от баски автор, по възможност
съвременен. Вярвам, че най-добрият прозорец към чуждия живот се изгражда с
помощта на думите и умението да разказваш. С Бернардо Ачага успехът ми беше
двояк. Не само че открих съвременен майстор на словото, който пише за живота в
Северозападна Испания, оказа се, че книгата му дълбае в миналото и отдава почит
към езика и културата.
„Синът на акордеониста“ е топла книга, събуждаща спомени от детството. Подобно на онези окъпани в слънце филми, като „Ново кино „Парадизо“ на Торнаторе и „1900“ на Бертолучи, в които магията на откривателския дух се случва на фона на войни и предателства, а децата бягат, изгубени в собствения си свят. Разбира се, след това неизбежно идва момент на събуждане, когато някоя шокираща тайна бива разкрита изневиделица и светът внезапно изгубва топлината си.
Романът е продължително
напластяване на разкази, които оформят крайното ни впечатление за героите и
тяхното минало. Големи къщи и коне, тичащи свободно просторните поля;
задължителната първа любов на село (ето чудесен пример за всички родни автори,
които във всеки трети роман се опитват да опишат идиличния живот на село, но с
грозно нахвърляни клишета, напоени с груба сантименталност). 
Разказва Давид – синът на
акордеониста, както подсказва и заглавието, но авторът още в началото се
разграничава от своя герой чрез хитър похват. Първата глава достига до нас,
благодарение на Йосеба, който посещава дома на своя стар приятел от детството
Давид, който вече е починал. След кратък разговор със съпругата му, Йосеба
решава да прочете записките на Давид, които обхващат живота им в Обаба от
началото на 30-те години. Докато ги редактира, оформяйки ги в книга, Йосеба все
повече допълва към тях от собствените си спомени, превръщайки ръкописа в един
колективен поглед към миналото. Не знам дали това е отражение на действителната
работа по книгата, но е изключително успешен механизъм, имайки предвид
засегнатите теми.
Чрез това присвояване на
идентичност, авторът пристъпва към същественото. Завръщане към корените, търсене
на устойчивост в предците, както и отговор на въпроса: „Кой съм аз?“, скрит в
мистерията на езика. А езикът е баски, на който оригинално е издаден романът –
още един жест на почит към националната принадлежност. Но без патос и
сантимент. Може би с малко романтика, но тя винаги има навика да се промъква,
когато заговорим за миналото.
„Синът на акордеониста“ е
рядко успешна книга, която изпъква сред множеството неуспешни опити за
автентичен портрет на един народ. Без да изкривява миналото за собствена полза,
без да загрозява с драматични сенки, с ясна и подредена мисъл, романът очертава
контурите, върху които всеки читател ще нарисува собствения си живот. Така
книгата надскача границите си и вместо за Обаба, става за Пловдив или за София,
или за някое село, където сте играли и където сте целунали някого за първи път.
Ако ви харесва това, което
четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето,
което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:
Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg
Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!
.jpg)
