„Изгубеният свят” – Артър Конан Дойл

Нямах намерение да чета приключенски роман, може би поради глупавия предразсъдък, че това е литературен жанр, който съм надраснал. Отдавна свързвам приключенията на Тарзан и пиратските абордажи за неизменна част от юношеството, която с годините губи очарованието си. Един небрежен поглед към новото издание на „Изток-Запад” обаче беше достатъчен, за да преосмисля позицията си.

„Изгубеният свят” е публикуван през 1912 г. като серия в списание „Странд”.   
Историята започва в Лондон, където младият журналист Малоун е предизвикан от жената, която ухажва да се впусне в приключение, за да стане достоен претендент за ръката ѝ. Издателят му го насочва към избухливия Чалънджър, който скоро ще защитава шантавите си изводи от пътуването си до Южна Америка пред академичната общност. Макар да е взет на подбив, професорът получава възможност за ново пътешествие до далечния континент, като негови спътници освен младия Малоун, са ловецът лорд Рокстън и заядливият професор Съмърли.

Безспорно най-запомнящият се елемент от книгата е образът на Чалънджър, когото бихме могли да сравним с друг култов герой на Дойл, а именно частния детектив от Бейкър Стрийт. Чалънджър, подобно на Холмс е неразбран гений, няколко крачки пред останалите, който следва вътрешния си компас и прави безпогрешни изводи. Разликата е, че е толкова избухлив и невъздържан, че не би изтърпял и най-малката подигравка по адрес на своите теории. Лесно е подобен образ да се превърне в карикатура, но Дойл съумява да запази достойнството му, примесвайки го с неизбежните каламбури.

Дойл прави всичко възможно да е точен в научните факти от епохата, но въпреки това размерите на динозаврите изглеждат нелепи, както и представянето им като глупави създания. В една от сцените динозавър събаря дърво, което го удря по главата. Множеството природни описания не са хаотични, а създават ясна представа за локацията на героите. Не знаех, че невероятното място, където се намира изгубеният свят всъщност е плато. Екстравагантна хрумка, която засилва приказната атмосфера. Всъщност може да кажем, че действието се развива в едно състояние, отдалечено от реалното.

Преди да стигнат до джунглите, предстои подготовката и пътуването. Половината книга се занимава с академичната общност в Лондон, с представянето на буйния професор Чалънджър и останалите герои. Първата глава изненадващо е отделена изцяло на разговор между разказвача Малоун и неговата любима Дорис. Сцената е интересна с липсата на страст и не чак толкова силното влечение на Малоун. Когато в последната глава кръгът се затвори, излизат наяве неподозирани черти от характера ѝ. Пътуването не е описано в детайл, но пристигането и пренасянето на багажа е интригуващо и напомня на приготовленията на Робинзон Крузо.

Феновете на динозаврите ще са доволни да научат, че в книгата се появява Игуанодон, Стегозавър, Алозавър и Тиранозавър Рекс. Както споменах по-горе, юрските представители са опростени до впечатляващи, но пасивни и глупави създания, които героите наблюдават с възхищение. Не съм чел романа на Крайтън, по който е световноизвестният филм на Спилбърг, но съм убеден, че там научната акуратност е далеч по-точна. Може би и самите динозаври са по-достоверни. В романа на Дойл птеродактилите са едни от малкото динозаври, които проявяват агресия към неканените гости, но ужасът в романа ще дойде от едни неочаквани обитатели.

Нещо дебне в сенките и следи всяка крачка на героите. Знаем за динозаврите от самото начало, подготвени сме за острите им зъби. Какво става обаче, когато врагът е ловък и умен, когато притежава качествата, с които човечеството е наложило волята си над света. По дърветата подскачат маймуночовеци, подразнени от нашествениците, които следвайки инстинкта си тръгват на война. Малко са сцените на ужас в романа, защото Дойл запазва игривия и ироничен тон, характерен за приключенските романи, но когато героите се защитават от ловкия неприятел, сигурността, че ще оцелеят се разклаща. Има нещо ужасяващо в сблъсъка на човека с миналото му. Един кубриков сблъсък на свръхчовека с древното му аз. Брутална, но неизбежна доминация. Дойл не се възползва напълно от възможностите за един по-философски поглед, а се придържа към приключенската формула. Не са загатнати и опити (както при Уелс) да се отклони от расистките възгледи на епохата си.

Странно е колко ми напомни романът на „Хобит” и филма „13 войн”. Що се отнася до Толкин, имаме герой, който решава да се отправи на приключение, което е нетипично за природата му, водачът на групата е невъздържан, но силен лидер, който ги вкарва в опасност. По някое време героят се качва на дърво и оглежда района, което му доставя удовлетворение и чувство за полезност, след което се отличава и с храброст. След края на приключението липсва каквото и да е признание от общността, но пък за сметка на това всеки получава своя дял от тайно съкровище. Що се отнася до филма с Бандерас, имаме пещери, в които живеят маймуноподобни човеци, които отвличат част от героите, следва преследване, а изходът е в дъното на една от пещерите.

Надявам се да не съм ви развалил удоволствието от четенето, предвид колко тайни разсипах, но сте имали сто години да се запознаете с романа. Дали го препоръчвам? Абсолютно! Преводът на Александър Шурбанов е страхотен и текстът се чете като по вода, а илюстрациите на Джоузеф Клемънт Кол допълнително обогатяват приключението. Няма да ви занимавам с глупости, че съм се върнал в детството и т.н, но да, има го и този момент. 

Издателство: Изток-Запад

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.