„Невидимите градове” – Итало Калвино

Не мисля, че някога съм чел по-амбициозна и изящна книга от „Невидимите градове” на Итало Калвино (изд. „Колибри”) , която (за да затвърди още повече неуловимия си характер) се побира в скромните 120 стр. Как изобщо е възможно някой да успее в такъв оскъден обем да разкрие възможностите на езика до абсолютните им граници и с пълна пара да премине отвъд. Спомням си, че малко след смъртта на Калвино, Гор Видал категорично беше заявил, че от Омир насам не се е раждал писател с толкова могъщ талант. Може би „Невидимите градове” ще успеят да ви убедят в това.

Книгата използва като предпоставка измислените разговори между Кублай хан и Марко Поло (1254–1324), който по-късно (уж) пише своите „Пътешествия”. Това се случва около 1271 г., но в „Невидимите градове”, както подсказва и заглавието, Калвино не се интересува от историческа, физическа, географска или каквато и да е природна достоверност. Подобно на Хорхе Луис Борхес и неговата безкрайна библиотека, авторът изследва, събира и обръща с главата надолу всички възможни и невъзможни проекции на градове, които съществуват, съществували са в някаква форма или са изцяло изфабрикувани.

Ако по някакъв начин това ви обърква, не обвинявайте автора на тази скромна рецензия. Сложността е заложена в текстовете на Калвино, които са дори подредени в педантично изобретена математическа схема. Градовете са 55, всичките с женски имена и се групират в 11 раздела, както следва:

Градовете и паметта / Градовете и желанието / Градовете и знаците / Леките градове

Градовете и размените / Градовете и очите / Градовете и името / Градовете и мъртвите

Градовете и небето / Непрекъснатите градове / Скритите градове

Разпръснати из цялата книга, но свързани в девет глави, които от своя страна пък са разкъсани от разговори между Марко Поло и Кублай хан, текстовете пулсират с ритмични подскоци и създават един след друг фантастични рисунки на градове, които хем успяваш да видиш, хем някак ти убягват, все едно са на самата граница на въобразимото, нещо, което Калвино коментира в своите „Американски лекции”. Подобна схема може да се стори излишна и досадна на някои  читатели, но за останалите е редно да се уточни, че началото на този род ограничения, в които писателят на проза нарочно се вкарва, за да избистри една по-чиста структура (подобно на стихотворната форма), идва от кръга Улипо, създаден през 1960 г.в Париж от математика Франсоа льо Лионе и писателя Реймон Кьоно („Упражнения по стил”). 

„Невидимите градове” от своя страна е публикувана през 1972 г. В края на същото десетилетие Калвино ще напише експерименталния си роман „Ако пътник в зимна нощ”, с който може би ще остане в историята на световната литература. Това са годините на неговия възход в осмислянето и прилагането на особения поглед към разказването на истории и затова може би точно тези текстове не са препоръчителни за невръстни читатели. Намирам и двете книга за изключително изтощителни и взискателни, въпреки унасящо красвия и поетичен език.

На „Невидимите градове” може да се гледа като оформено бълнуване, в което всичко е привидно и хем е там, хем го няма. В българската литература може да се открие влиянието на книгата в творчеството на Александър Секулов и неговия „Гравьор на сънища”, както и във фрагментарните мъдрости на Георги Господинов (като дори припомням, че една от книгите му дори носи името „Невидимите кризи”). И за да не звучи някак неясно – със сигурност, колкото и да е неопитен читателят, препоръчвам да започне с Калвино.

Други книги, на които ми напомни „Невидимите градове”, са „Островитяни” на Кристофър Прийст, която използва почти същия постмодерен подход; както и „Ланарк” на Алистър Грей (селцето Ню Ланарк се споменава в книгата на Калвино), в която героят се лута из ада на разнородните градове. Книгата се доближава в някаква степен и до изброените ареали на фантазията в „История на легендарните земи и места” на Умберто Еко.

Изобщо до утре може да се говори за всички вдъхновения и вдъхновени, свързани с книгите на Калвино, така че вместо да продължавам с досадни списъци, ще споделя, че не намирам всички от градовете за достатъчно плътно и оригинално обрисувани. Тук някой може да каже, че това не е била цел за автора, но може би именно в това е част от проблема за мен – всеки писател, който твърде силно се вълнува от системи и структура, неизбежно подчинява механизмите на художественото в услуга на пригледен външен вид.

Няма да запомня нито един от градовете на Калвино, но в съзнанието ми ще останат едни характерни вкус и мирис, които цветът на обложката сякаш улавя отлично. Има нещо захарнопамуково в привидностите и мъгливите образи на въображението, нещо, което все се измъква изпод носа ти. Емоция ще ми остане и безмерно уважение към амбицията да се конструира нещо толкова великолепно – като дворци от пясък се извисяват кулите на въображението в описанията на Марко Поло. И всички малко или много водят до едно и също място – до родната Венеция, от която тръгваме и в която се завръщаме отново и отново, променени и същите.

Избягвам да цитирам последния абзац на книгите поради две причини – мога да разваля края на читателя или да внеса съмнение, че може би не съм чел произведението. В случая няма опасност от първото, а за второто не ме притеснява особено, защото думите са подредени така добре, че направо ми завъртяха главата. Невероятният финал на „Невидимите градове” действително е черешката на тортата и събира в себе си може би най-елегантното решение за съжителството с околните, което съм чел. Ето какво казва Марко Поло в отговор на притесненията на Кублай хан, че всичко отива към един и същи адски град „където най-накрая се всмуква течението по все по-стесняваща се спирала”:

„Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.”