„Невидимите градове” – Итало Калвино


Не мисля, че някога съм чел по-амбициозна и изящна книга от „Невидимите градове” на Итало Калвино (изд. „Колибри”), която, за да затвърди още повече неуловимия си характер, се побира в скромните 120 стр. Как изобщо е възможно някой да успее в такъв оскъден обем да разкрие възможностите на езика до абсолютните им граници и с пълна пара да премине отвъд. Спомням си, че малко след смъртта на Калвино, Гор Видал категорично беше заявил, че от Омир насам не се е раждал писател с толкова могъщ талант. Може би „Невидимите градове” ще успеят да ви убедят в това.

Книгата използва като предпоставка измислените разговори между Кублай хан и Марко Поло (1254–1324), който по-късно уж пише своите „Пътешествия”. Това се случва около 1271 г., но в „Невидимите градове”, както подсказва и заглавието, Калвино не се интересува от историческа, физическа, географска или каквато и да била природна достоверност. Подобно на Хорхе Луис Борхес и неговата безкрайна библиотека, авторът изследва, събира и обръща с главата надолу всички възможни и невъзможни проекции на градове, които съществуват, съществували са в някаква форма или са били изцяло изфабрикувани.


 Сложността е заложена в текстовете на Калвино, които са подредени в педантично изобретена математическа схема. Градовете са 55, всичките с женски имена, които се групират в 11 раздела:

Градовете и паметта / Градовете и желанието / Градовете и знаците / Леките градове

Градовете и размените / Градовете и очите / Градовете и името / Градовете и мъртвите

Градовете и небето / Непрекъснатите градове / Скритите градове

Разпръснати из цялата книга, но свързани в девет глави, които от своя страна пък са разкъсани от разговори между Марко Поло и Кублай хан, текстовете пулсират с ритмични подскоци и създават един след друг фантастични рисунки на градове, които успяваш да видиш, но и ти убягват, все едно са на самата граница на въобразимото, нещо, което Калвино коментира в своите „Американски лекции”. Подобна схема може да се стори излишна за някои  читатели, но началото на този род ограничения идва от кръга Улипо, създаден през 1960 г.в Париж от математика Франсоа льо Лионе и писателя Реймон Кьоно („Упражнения по стил”). 

Невидимите градове” от е публикувана през 1972 г. В края на същото десетилетие Калвино ще напише експерименталния си роман „Ако пътник в зимна нощ”, с който може би ще остане в историята на световната литература. Това са годините на неговия възход в осмислянето и прилагането на особения поглед към разказването на истории. Затова тези текстове не са препоръчителни за неуверени читатели. Намирам и двете книги за изключително изтощителни и взискателни, въпреки унасящо красвия и поетичен език.

Невидимите градове”, напомня на „Островитяни” на Кристофър Прийст, която използва почти същия постмодерен подход; както и „Ланарк” на Алистър Грей (селцето Ню Ланарк се споменава в книгата на Калвино), в която героят се лута из ада на разнородните градове. Книгата се доближава в някаква степен и до изброените ареали на фантазията в „История на легендарните земи и места” на Умберто Еко.

Изобщо до утре може да се говори за всички вдъхновения и вдъхновени, свързани с книгите на Калвино, така че вместо да продължавам с досадни списъци, ще споделя, че не намирам всички от градовете за достатъчно плътно и оригинално обрисувани. Тук някой може да каже, че това не е била цел за автора, но може би именно в това е част от проблема за мен – всеки писател, който твърде силно се вълнува от системи и структура, неизбежно подчинява механизмите на художественото в услуга на пригледен външен вид.

Няма да запомня нито един от градовете на Калвино, но в съзнанието ми ще останат едни характерни вкус и мирис, които цветът на обложката сякаш улавя отлично. Има нещо захарнопамуково в привидностите и мъгливите образи на въображението, нещо, което се измъква изпод носа. Като дворци от пясък се извисяват описанията на Марко Поло. И всички малко или много водят до едно и също място – до родната Венеция, от която тръгваме и в която се завръщаме отново и отново, променени и същите.

Избягвам да цитирам последния абзац на книгите поради две причини – мога да разваля края на читателя или да внеса съмнение, че може би не съм чел произведението. В случая няма опасност от първото, а за второто не ме притеснява особено, защото думите са подредени така добре, че направо ми завъртяха главата. Невероятният финал на „Невидимите градове” действително е черешката на тортата и събира в себе си може би най-елегантното решение за съжителството с околните, което съм чел. Ето какво казва Марко Поло в отговор на притесненията на Кублай хан, че всичко отива към един и същи адски град „където най-накрая се всмуква течението по все по-стесняваща се спирала”:

Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.


Коментари

Популярни публикации