Историите на Пирандело

Луиджи Пирандело, „Новели за една година“, изд. „Колибри“, 2018, преводач Светозар Златаров

Роден сред безкрайното лято на Сицилия, Луиджи Пирандело има онова топло италианско детство, което често пъти режисьорите сантиментализират – игри в прахоляка и тичане по горските пътеки, четене на басни и легенди, омагьосване от невъзможния свят на мечтите. Момчето, което ще напише на 12 години първата си пиеса, става един от най-продуктивните италиански писатели – автор на поезия, разкази и иновативна драматургия, дори може би един от предвестниците на театъра на абсурда. Но преди всичко меланхоличен и затворен човек, който вместо да живее – пише.

Великолепни са разказите, побрани в новия сборник „Новели за една година“ на издателство „Колибри“: 14 истории, част от впечатляващите 15 тома с кратка проза на писателя. Въпросните новели са публикувани за първи път в сборник през 1922 г. – дванадесет години преди Пирандело да получи Нобеловата награда за литература и четиринадесет години преди смъртта му. Това са текстове, родени в най-плодотворния етап на живота му, те обхващат образи и случки, които са формирали характера и светогледа на писателя. На пръв поглед весели и леки, в дружески и пропит с човечност тон, но под очевидното те са изпълнени с умора и разочарование. Разкази, свидетелстващи за отминалата епоха на романтизъм и величави дела, преди всекидневната злоба и подозрението да бъдат наложени като евтин каскет.

Защото именно за каскет става дума в една от историите на Пирандело, при това падуански, изящен и скъп, за разлика от нравите на хората, които се завъртат покрай него – шивачът е скъперник, клиентът е лъжец и измамник, а черният хумор накрая разкъсва шевовете, за да изскочат отдолу и други проядени от пороците си герои. В „Медалите“ пък авторът обръща ироничен поглед към бившите гарибалдийци, които не приемат нови членове в прашасалия си клуб. Жалки и суетни изглеждат те на страниците на разказа, в един момент стават дори жестоки в опита си да защитят почести, лишени от смисъл след отминаването на събитията. Темата е близка на писателя, тъй като баща му участва в битката при Аспромонте и семейството става свидетел на последвалите разбити надежди, пресъздадени от Пирандело в романа „Старите и младите“.

Пирандело взима на подбив и други недостатъци в характерите на своите съвременници в разказа „Параклисът“, където католическата вяра и абсурдът, породен от срещата ѝ с реалния свят, напомнят на по-късната кратка проза на Дино Будзати. Действието в „Делвата“ отново се развива на село и е история за скъперника Дон Лоло и майстора, който се затваря по невнимание в делвата, която поправя. Такива са героите в разказите на Пирандело – заключени в своите парадоксални светове, жертви на ситуации извън техния контрол, капсулирани в една безкрайна самота.

Меланхолията, толкова очевидна от живота в Пирандело, се усеща най-силно в разказите „Стари приятели“, „Нощ“ и „Ако…“. В тях възрастни мъже се срещат, без да се познаят, водят се разговори за миналото във влакове и се играе страховитата мисловна игра за това какъв би могъл да бъде животът в своите вариации. Като поглед през прозореца в дъждовен ден са тези истории – отнасяне отвъд прагматичния свят, в който мечтателите са обречени да се връщат отново и отново назад към изгубеното време. Пирандело не изпада в патетика, не е сантиментален в пресъздаването на живота на романтика, макар мотивът да е основен за цялото му творчество.

В „Чаула открива Луната“ се разказва за живота на миньорите от серните мини, с които бащата на Пирандело е търгувал. Самият писател отива там като юноша и черпи опит, който после използва за разказа. Героят в разказа е глуповат носач, който живее в нескончаемия подземен мрак, но всъщност се страхува от черното було на нощта. Макар да знае какво е луната, той има това познание, „тъй както много неща се знаят, без човек да им отделя внимание“. До момента, когато излиза от своята мина и не вижда светещия диск в небето.

И неволно, без да усеща, заплака, заплака от силното успокоение, от голямата сладост, която изпита, че е открил луната горе на небето, докато тя се издигаше на небосвода със своя широк воал от светлина, без да познава планините, равнините, долините, които осветяваше, без да подозира за съществуването на Чаула, който вече не се чувстваше изморен и не се страхуваше в нощта, населена с неговото удивление.

Критикуван от някои за отношенията си с фашистката партия (благодарение на Мусолини Пирандело става артистичен директор на Teatro d’Arte di Roma), писателят отговаря, че е неутрален в политическата си позиция. Поне до 1927 г., когато накъсва фашистката си членска карта и пише великолепния разказ „Някой се смее“. В него действието се развива на задушаващо фашистко събрание, на което „всички тия поканени не знаят за какво са поканени“. Място на шушукания и слухове, в което смехът е най-опасното проявление на човечност. И когато този (детски) смях разтърсва закоравелите умове на събралите се, те отвръщат със своя дяволски кикот, който кара бащата на детето да осъзнае веднъж завинаги, че сякаш целият град е полудял.

Единственият любовен разказ в сборника е „Пътешествието“ – в него една неизлечимо болна жена тръгва през океана с брата на своя суров съпруг. По пътя между двамата се пораждат чувства, макар да знаят, че пътуването ще има трагичен финал. Пирандело избира да постави акцента на откритата топлина, на краткия миг спокойствие преди края. Не е лесен брачният живот на писателя. Жена му страда от психично разстройство, получава халюцинации и понякога го напада физически. Въпреки че е приета в клиника през 1919 г., откъдето така и не се връща у дома, писателят остава до нея, изпълнен с вяра за подобрение.

Пирандело умира през 1936 г. След труден, но продуктивен живот, посветен на пресъздаването на сложните вътрешни състояния на едно меланхолично сърце, разочаровано от фалшивите надежди на една превъзбудена нация. Той повелява никой да не говори за смъртта му – нито приятелите, нито неприятелите, нито вестниците, нито близките му, не желае да бъде придружен в отпътуването си към отвъдното от никого. Така завършва животът му – в мълчание и самота, съвършен финал на един добре оформен разказ за поет, уморен от усилията за едно по-светло бъдеще. И може би там, в тишината на спомена и подредбата на думите, се крият подсказките за добрия живот, в който човеколюбието ще измести демагогията. Дотогава – тишина.

Сп. Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.