Доживотен спътник
„Майстора и Маргарита“, Михаил Булгаков, превод от
руски Лиляна Минкова, издателство „Кръг“, 2020 г.
Какво би станало, ако дяволът се разходи по улиците
на модерен град, за да добие представа от мислите и нравите на съвременния
човек, който нито в Бог е избрал да вярва, нито в Лукавия? Отговор на този
въпрос и много други Михаил Булгаков разгръща в монолитния си роман „Майстора и
Маргарита“, съхранен благодарение на усърдието и добрината на мнозина през
годините на изпитания, тоест след неговото написване. Ръкописът оцелява
(буквално) от огъня в сталинистка Русия и възкръсва, за да полети като живо
свидетелство за идните поколения. Както казва и Булгаков, преди да издъхне:
„Писах, за да се знае“.
Не се случва често писател да обхване тревогите на
сърцето си, искрената любов към жената, която обича, както и големите въпроси
за смисъла, вярата и почтения живот на фона на правдиво уловения космос на
обществото, в което е роден. Без съмнение Булгаков е сред малцината, които са
го постигнали. Книгата е насъбрала толкова любов и признание през изминалите
десетилетия, че с лекота може да се определи като един от най-прочутите руски и
световни романи на XX в. Спорове и дискусии относно героите, метафорите и
пластовете ѝ продължават сред специалистите академици, както и сред
обикновените читатели. Мистичните води на Булгаковия шедьовър са дълбоки и
могат да объркат дори опитния плувец.
Романът проследява приключенията на бесноватата
свита на Сатаната (самият той дегизиран като професор Воланд), състояща се от
черния котарак Бегемот, бившия диригент Коровиев, кривогледия с издаден кучешки
зъб Азазело и разголената вещица Хела. Наоколо, готов да изскочи от някой тъмен
ъгъл, се спотайва и ангелът на смъртта Абадона. Познати в колективното съзнание
колкото и чудаците от „Алиса в страната на чудесата“, щуравите персонажи са
улавяни неведнъж от киното, театъра и авторските илюстрации на красиви издания.
Бутафорната външност на героите обаче е подвеждаща, както става ясно в края на
историята. Действително не така позната за широката публика е метаморфозата на
дружината в последните страници и преобразяването на демоните в (може ли изобщо
да се каже) благородни и дълбоко меланхолични образи.
Въпреки великолепната въвеждаща сцена, която дава
заявката, че си имаме работа с истински вестител на ужаса, любопитно е да се
отбележи, че в целия роман Сатаната не извършва нито едно активно зло, с което
да застраши живота на някого. Тази пасивност контрастира на фона на злините,
извършвани от обикновените хора, поставени в тревожната метафизична
действителност. Наистина какво би предприел неверникът, когато научи, че
дяволът стои пред него. Според някои критици Воланд всъщност е алегория на
фигурите на Сталин и/или Ленин, но по-интересен сякаш е прочитът, в който има
действителна духовна интервенция в материалния свят, или с други думи –
художествената измислица взима превес. Така се появява един интересен коментар
на изкуството на романа, близък до играта между автор и читател, тръгнала още
от „Дон Кихот“.
Не бива да се забравя, че „Майстора и Маргарита“ до
голяма степен е замислен като роман отмъщение, така че някои алегорични образи
са безспорно действителни. Това чудесно е разяснено и от бележките под линия.
Съветската сатира и подигравката с малодушието на литераторите, критиците и
театралните дружества са вплетени умело чрез съдбата на Майстора и Маргарита,
които се появяват в книгата едва към стотната страница, като от двамата Маргарита
има далеч по-съществено присъствие в наратива, тъй като взима участие в
небезизвестния бал, който Воланд устройва.
Третата вплетена сюжетна нишка е тази за сина на
звездоброеца Пилат Понтийски, който въпреки главоболието си разговаря с
осъдения на смърт Йешуа Ха-Ноцри. Тук книгата се изменя във вълнуваща
историческа драма, която, макар да засяга добре позната история, представя
съвсем различна версия на събитията, описани в Евангелията. Героите са човеци,
съмняващи се, несъвършени. Бирникът Матей Леви е обрисуван като недоразбрал
същественото, а Юда от Кириот, който също се мярка в периферията на действието
в Йерусалим, бива застигнат от съвсем различна смърт.
Красиво и истински възвишено е, че въпреки
сатиричното дистанциране в романа, въпреки всички пародийни и фарсови сцени
гласът на автора пропуква на места пласта на иронията и съкровените му мисли се
разливат с поетично великолепие:
Богове, богове мои! Колко е тъжна земята
вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли,
който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на
гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без
съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете
на смъртта, защото знае, че единствена тя (ще му донесе вече покой).
Уточнението в скобите е добавено впоследствие по
настояване на съпругата му Елена Сергеевна. Булгаков пише редовете, когато вече
знае, че умира от нефросклероза. Да завърши романа в окончателния му вид са
били нужни повече от десет години. Текстът излиза в родината му чак през 1973
г., след като е бил публикуван като подлистник в списание „Москва“. А у нас –
още през 1968 г. Той изпреварва с пет години самостоятелното руско издание,
благодарение на забележителната преводачка Лиляна Минкова (1932–2016). Така се
дава началото на вълнуващите срещи на българските читатели с изключителната
творба, която ще съпътства мнозина от тях до края на живота им.
Именно този превод са решили да запазят от
издателство „Кръг“, редактиран и допълнен с обяснителни бележки, които са от
съществено значение за осмислянето на повечето препратки и алюзии. От друга
страна, те са крайно недостатъчни за онзи, който иска да повдигне всеки
философски и богословски камък, за да разбере какво точно се е въртяло в
главата на автора, докато е писал книгата. За тази цел ще трябва неизбежно да
прибегне до руския език и немалката библиотека от изтъкнати булгаковисти, които
дори помежду си не постигат консенсус относно алегоричните образи и сюжетни плетки
в романа.
Новото българско издание представя две различни
дизайнерски концепции – в по-класическо синьо и още едно – в червено, което
всъщност представлява първото у нас илюстровано издание на „Майстора и
Маргарита“. За оформлението са отговорни студентките Наталия Чайкина и Весела
Карапетрова. Проектът им се осъществява в програмата на специалността „Книга,
илюстрация и печатна графика“ в Националната художествена академия под
ръководството на доц. Николай Алексиев и преподавателката Бояна Павлова.
„Майстора и Маргарита“ продължава да е полемична книга, която гъделичка любопитството на читателя, подшушвайки му, че все нещо е пропуснал и трябва да започне отначало. Така тя се преобразява в доживотен спътник, каквито са повечето велики произведения. Две от репликите в нея все така вълнуват и звънтят като предупредителни камбани в сърцата. „Ръкописите не горят“ и „Страхът е най-големият порок“ бележат поколения читатели от страните зад Желязната завеса и напомнят в настоящата криза, че в смутни времена защитата на човешкото продължава да е най-големият успех.
Култура / Брой 7
(2970), Септември 2020
Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:
Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg
Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!