Елегия за Боуи – Евгений Дайнов

У нас не се говори много за Дейвид Боуи. Допреди година и аз не се интересувах особено от английския рокаджия (който впоследствие се оказа, че изобщо не е рокаджия). Наблюдавайки хората около мен, виждах същите реакции. Боуи бе твърде странен и неразбираем. Каква е тази музика? 

Никога не е имало по-голямо разминаване между влиянието на някой музикант на запад и неговото неразбиране у нас. Това сякаш се дължи на културната неподготвеност на българския слушател. Подобно на някои парчета на Radiohead, Боуи не в по-голямата си част не е radio friendly. Не е нещо, което повечето хора ще чуят по радиото и ще си кажат: жестоко, това ме кара да танцувам. Затова е добре да има книги, които да помагат в разбирането ни за творци от този калибър. Книгата на Евгений Дайнов е опит за представяне на една жива легенда.

През 70-те години е истинският връх в кариерата на Боуи. Тогава музикантът е още на 24 години, но това не му пречи да бъде иновативен във всяко едно отношение. Боуи започва да изгражда нови идентичности на сцената, които му помагат по-лесно да преодолее срамежливостта си и да изпее песните си. В семейството му има традиция на психично болни, така че нищо чудно да е успял да се справи с този проблем именно чрез артистизма си. На сцената се появява Зиги Стардъст, който взривява западната култура със своята неопределена сексуалност. В интервю Боуи признава, че е гей, което го прави първата знаменитост, решила се на подобно признание (по-късно отхвърля тази идентичност).

80-те години се оказват по-скоро разочароващи, с изключение на албума „Let's Dance“, който се превръща в масов хит. През 90-те има интересни проекти, като „1.Outside“ и последвалото турне с Трент Резнър, но според Дайнов най-добрият албум на музиканта е „Heathen“ от 2002 -задълбочен коментар върху новата епоха, която ни очаква. Според Дайнов Боуи винаги е бил една крачка пред останалите и е нещо като пророк за бъдещето поколение. Наистина не мога тук да преразкажа цялата кариера на Боуи. Това Дайнов го прави повече от отлично, спирайки се на всеки един албум и добавяйки малко за личния живот на музиканта.

Макар че книгата ми хареса, няма как да не споделя няколко неща, които ми направиха впечатление. Първо, в стремежа си да постигне едно по-неспециализирано ниво, насочвайки книгата си към незапознатия читател, Дайнов се ограничава в това да задълбае по-надълбоко. Така звучи малко като събрана от статии и клипове в интернет. Разбира се, това е добре за всички, които не знаят нищо за Боуи, но аз исках малко повече анализ. Другият минус е една позната грешка, която забелязвам още в музикалните биографии от времето на соц-а. Музикантът бива идеализиран, всичко, което прави е планувано и добре обмислено. Въпреки че Боуи наистина е феноменална личност, едва ли всяка стъпка е била внимателно обмислена.

В крайна сметка книгата на Дайнов е едно добро начало за тези, които желаят да се запознаят с Дейвид Боуи. За останалите, които вече знаят повече, едва ли книгата ще предложи кой знае какво. Препоръчвам този документален филм, докато се чете книгата, както и задължително преслушване на албумите, които Дайнов обсъжда. 

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!