Като грохот на вълни

Змии, кости, червеи и мрак населяват поезията на Дилън Томас. Погълнати и преливащи един в друг образи, както е показала и Люба Халева на корицата на новото издание, тези апокалиптични картини напояват стихотворенията на уелския писател. Екстатичен, трескав, пенлив (Дилън на уелски значи „море“), боботещ като грохота на разбиващи се вълни, гласът му е споил песните на древните моряци, дочути в сънища от ранните години, със страховитите видения на Уилям Блейк.

Както отбелязва поетът Робърт Лоуъл, Томас е „ослепителен тъмен писател, на когото можете да се наслаждавате, без да го разбирате“. И наистина е така. Изискват концентрация необузданите поетични впускания, в които езикът лъкатуши между метафори и образи от миналото. Нужно е освободено съзнание, за да бъде приет потокът на съзнанието, който въпреки своята буйна ярост е оформен впоследствие с чиста и ясна редакторска мисъл.

Стихотворенията на Томас, както обръща внимание в послеслова преводачът Александър Шурбанов, биват критикувани от мнозина като „незрели“, защото се занимават с тревоги, присъщи на юношеската възраст – половия нагон, необратимото време и неизбежната смърт. Но както уточнява Шурбанов, същото може да се каже и за творбите на Шекспир, пък и за тези на повечето големи творци. Поради своето необуздано впускане във вихъра на страховете Томас остава пренебрегнат от литературоведите като твърде емоционален писател. Някои обаче прозират таланта му още в началото.

Т. С. Елиът е един от първите редактори, които провиждат гения на Томас, по-късно негов читател ще стане и Е. Е. Къмингс (и двамата са в поредицата за световна поезия на „Жанет 45“). Томас води невротичен живот и въпреки успехите си не успява да се впише в никоя литературна общност. Отказва дори на така наречените „Нови апокалиптици“, чиято компания би следвало добре да му подхожда.

Прието е, че великите поети откриват в миналото свой предшественик, който да ги води в творческото поприще – такъв за Данте е Вергилий, а за Томас без съмнение – Уилям Блейк. Приемник на линията Милтън–Блейк, Томас щедро заимства архетипи от поезията на втория, който е може би най-голямото му вдъхновение след Библията. Много прилики могат да се открият между Блейк и Томас – и двамата произлизат от бедни семейства, образоват се сами и стоят извън установената литературна норма, имат репутацията на велики лирически поети, а произведенията им са по природа дълбоко романтически – акцентът пада върху въображението, а не върху разума.

Това ново издание на творчеството на уелския бунтар ни връща към въпроса колко по-експериментална и непримирима би могла да бъде поезията след Дилън Томас, при все че ако се увеличат плътността и интензитетът ѝ, отказът на думите да следват коритото на формата би довел до тотален разпад. Затова и стихотворенията в „Дорде сърцето се пръсне“, освен че носят художествена красота, близка с тази на разразила се буря, бележат крехката литературна граница на въображението, отвъд която то не би могло да донесе разбираем смисъл.

57-те стихотворения в настоящия том са преведени от Александър Шурбанов – най-изтъкнатия наш англицист, който неотдавна напомни с превода на Милтъновия „Самсон агонистът“, че освен голям преводач притежава качествата и на голям поет. Думите на Дилън Томас са предадени с яснота, без да се губи техният първоначален заряд. Все така силно се усещат ударите на сърцето, стиснатите юмруци и последните предизвикателни думи, отправени в лицето на смъртта, сякаш идват от близкото ни минало, сякаш са писани за тази епоха на тревожни скитания. Всяко ново издание на поезията на Дилън Томас доказва, че гробът не може да задържи един толкова непримирим дух, а думите му не са завършили финалния си щурм.

Култура / Брой 7(2960), Септември 2019

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.