"Физика на тъгата" - Георги Господинов

Тъгата revisited

Прочетох „Физика на тъгата” по-рано тази година, но прецених, че заслужава поместване в блога, защото мисля, че е една от най-добрите книги, писани от съвременен български автор.

Кратка хронология на прочитането:

13 юли
06:00 - Довършвам предишната книга.
06:10 - Не ми се спи. Слънцето вече изгрява
06:20 - Отварям „Физика на тъгата” ("тъгата" не е моя, тя е библиотекарска, тоест обща).
06:30 - Потапям се в свят на тъжни минотаври, мазета, любов по време на война и много, много спомени.
10:00 - Почесвам се по крака и зяпам небето, връщам се в моето детство.
11:00 - Остават само 30 страници...
12:00 - Fin. Не ядох, не спах, не се разхождах, пих само една студена вода.

Ето и какво съм писал същия ден в Goodreads:
"Докато четях, се замислях, има ли право Господинов да прави това? Това роман ли е? Ама как... И тогава си казваш: О, мамка му! Толкова е трудно да откриеш гласа си в един свят, в който всеки вика и никой не слуша. Това е световен, глобален проблем. Много творци сметопреработват чужди идеи, или по-скоро отпадъците от тях. Можем ли спокойно да се гордеем, че имаме писател, който не е като всичко останало? Мисля, че да.

Правило номер едно: Прави твоето си нещо и не надничай над рамото на съседа. Някои литературни контета, които между впрочем не четат книги от последните 20 години, казват: "Ние не се интересуваме от съвременна българска литература, защото днес вече нищо не се случва. Няма войни, няма ужасяваща бедност, няма екстремуми."  Аз пък ги питам:  "Би ли ти било интересно да четеш за пътешествието на френски монах от 16 век в Южна Америка? Искаш ли да четеш за индианци, за революцията в Италия или ескимоски разкази?"  "Да, може би, не знам, не съвсем". Помислете, всеки иска да вижда себе си. Виждаме себе си постоянно във филмите, които гледаме, намираме се в текстовете на песните, искаме да разберем повече за себе си. Ако сте ме разбрали правилно (и няма нищо лошо да ти е интересно да четеш за монаси, индианци и ескимоси), то сега е мястото да ви кажа - купете си "Физика на тъгата" и намерете себе си в лабиринта на минотавъра."

Усеща се силната ми превъзбуденост и прибързаните, емоционални изречения. Няма как да е иначе. Книгата изкарва всичко човешко, връща ви до първоизточника, до детските спомени, до най-чупливите представи за света.

Георги Господинов.

Това е втори роман за Господинов след "Естествен роман", публикуван през далечната 1999 г. (който също харесах) и непримиримостта със стандартната форма остава: “Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец”. Така че, бъдете подготвени за нещо различно. Книгата е сборник с тематично свързани разкази и есета, но с достатъчно прокарани нишки, които да свържат цялото по елегантен начин. 

Любимите ми редове са за минотавъра, но си е чисто престъпление да анализирам или говоря за него. Ето това е магическата сила на книгата - става ти толкова лична и близка, че не ти е приятно да говориш на другите за нея. За това и част от мен се дразни на голямата популярност, която Господинов придоби тази година. Искрено се надявам това внимание да не повлияе на творчеството му (сигурен съм, че няма, но все пак... случвало се и преди) и да послужи единствено като положителна творческа енергия за бъдещи проекти. Колко хубаво ще е да получим още един роман, който да оформи една трилогия, нали? :)

Оставям ви с няколко цитата:

“Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.
Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от "изходи" обърква.” 

“Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо, освен живота, в цялата му пълнота.” 

“Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде.” 

"Едно уплашено до смърт същество търси майка си. Човек или животно – думата е една.

Но митът е повторяем и смъртта на Минотавъра трябва да се случи отново. Преди да е открил майка си, преди да се е сгушил в скута й, преди да се е върнал в утробата й, онази най-първа, мека и пулсираща пещера. Защото това вече ще е друг (недопустим) мит.Смъртта го застига тъкмо когато му се струва, че е видял познатото рамо и крайчеца коса, които се отдалечават. За пръв път го убиват по този начин. Отдалеч. Без меч, без копие. Без да види лицето на убиеца си."

Издателство: Жанет-45

Други ревюта: 

Read with style

My biochemical sky